Читать «Вечен живот» онлайн - страница 120

Най-накрая Дрей се върна.

— Може ли да се вярва на тези неща? — попита тя.

Кимнах:

— Опасявам се, че да.

Тя въздъхна дълбоко и ми показа пластмасовата лентичка. Резултатът беше отрицателен.

— Колко ти дължа?

— Осем й седемдесет и девет — отвърнах. — Хей! Имам страхотна идея! Защо не си купиш и малко презервативи. Така няма да ни се налага да минаваме пак през тази процедура. Не че не беше забавно де.

Очите й се присвиха.

— Не, благодаря.

Леле каква идиотка.

— Има ги в различни разцветки — пробвах да я придумам аз.

Тя поклати глава.

На касата взех отворената кутия от теста за бременност и я маркирах, след което я хвърлих в коша.

— Нямаше ли някаква гинекологична клиника на отклонението за път двайсет и седем? — попитах. — Мисля, че съм минавала покрай нея.

Дрей сви рамене. Изглеждаше адски облекчена, но не искаше да го покаже.

— Нямам представа.

Чекмеджето на касовия апарат се отвори. Взех нейната десетачка и й върнах рестото.

— Заповядай — казах. — А за да имаш представа, да, точно там има гинекологична клиника. Предполагам, че могат да ти изпишат противозачатъчни. Или да те прегледат, за да се уверят, че не си лепнала нищо, защото съм убедена, че си имаш работа само с разни типове от виещата лига.

Завъртях очи. Можех ясно да видя как премисля получената информация.

— Можеш да стигнеш и пеш — добавих с отегчен тон, докато си разглеждах ноктите. — Щом можеш да получиш нещо на по-ниски цени, не виждам причина да не го направиш.

Дрей отново сви рамене, но мисля, че идеята определено се беше настанила в мозъчето й. Тя бутна вратата, за да излезе, и подхвърли през рамо.

— Изкъртваща прическа, между другото. Страшна е!

Стрелна ме с поглед, за да се увери, че съм схванала сарказма, след което ми се изплези. Видях я да се хили самодоволно, докато минаваше покрай витрината.

Ето го и доброто ми дело за деня. Настасия, спасителката на тийнейджърките.

Когато се прибрах същия следобед, вече се беше стъмнило. Ставах преди зазоряване и се връщах след залез. На практика виждах дневната светлина единствено през прозорците на „При Макинтайър“. Беше гадно. Имах няколко минути до вечеря и като по чудо не бях зачислена за никаква работа, така че се качих по стълбите и тръгнах към стаята си.

Докато вървях по коридора и подминавах тъмните прозорци, си помислих, че напоследък се движех напред-назад като безмозъчно добиче и сега отивах като крава в обора й, защото е дошло времето за доене.

Пред вратата протегнах ръка към дръжката, но се спрях. Защо? Огледах коридора в двете посоки. Наоколо нямаше никого. Въпреки това имах усещането, че нещо не е както трябва. Вратата ми беше затворена и над нея нямаше кофа с вода, примерно. Всичко изглеждаше наред, логиката ми нашепваше, че всичко би следвало да е наред… но въпреки това нещо ме спираше да вляза вътре.

Обърнах се и тръгнах да търся Ривър.

Двайсет и втора глава