Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 83

Кару я плесна леко по рамото.

- Страхотно. Благодаря. Изобщо не ме притискаш.

Исса я придърпа в прегръдката си и тази прегръдка беше като хилядите други преди това, които винаги успяваха да й влеят сила - сила, произтичаща от вярата на другите в нея. Бримстоун също й вярваше.

Но дали Акива все още имаше вяра в нея?

Кару изпъна рамене. Почти бяха стигнали „покоите на възкресителя“ - стаите, избрани от Зузана и Мик. През отворената врата зърна зеленикаво проблясване на факлите от скол. Откъм

далечния край на скалната пътека долиташе шумът на войнството и лъхаше на готвене и гозба. Земни зеленчуци, кускус, тънки питки и последните от кльощавите марокански пилета. Миришеше приятно и Кару реши, че не е само загцото умира от глад. Това я наведе на една мисъл.

Вслушай се в инстинктите си? А защо не по-добре в това, което й подсказва стомахът? То не беше някакъв план нлн разрешение на проблема; просто дребна идея. Колкото бебешка стъпка.

- Кажи на Зузе и Мик, че веднага се връщам - каза тя на Исса и тръгна да търси Вълка.

26. Кървене и разцвет

Някъде около седем сутринта, повече от двайсет и четири часа откакто се беше събудила с писък, Елиза се поддаде на изтощението и се гмурна право в съня.

Той започна както обикновено с небето. Във всеки случай беше небе. На пръв поглед обикновен син простор, поръсен с облаци - нищо особено. Но в съня си Елиза знаеше нещо повече от това. Усещаше го и го разбираше, както често става в сънищата - без да му мисли много-много или да се съмнява. Това не беше плод на нейната фантазия или измислица, не и докато беше част от него. Сякаш се разхождаше покрай граничната бразда на познатата част от своето съзнание, преминавайки постепенно на някакво по-дълбоко и непознато, но не по-малко реално ниво.

Първото, за което си даде сметка Елиза, бе, че това небе е специално и че е много, много далечно. Не далечно като Хаити. Нито като Китай. Толкова далече, че не се поддаваше на определение чрез обичайното й познание за вселената.

Тя го гледаше, сдържайки дъха си, в очакване нещо да се случи.

Надявайки се да не стане.

Страхувайки се, че няма да се размине.

Също като разкаяние, думите надежда и страх бяха напълно неуместни да се опише интензивността на чувствата в съня. Обикновените надежда и страх бяха нещо като аватари на тези тук - просто предъвкани превъплъщения на толкова чисти и ужасяващи емоции, които биха ни смазали в реалния живот, биха оголили съзнанието ни и биха ни довели до лудост. Дори в съня усещането на Елиза бе като че всеки момент ще се пръсне - жестоко, непоносимо напрежение от това очакване.

Наблюдавай небето.

Ще се случили?

Не може. Не трябва.

Не трябва не трябва не трябва.

В гърлото й се надигна давещо ридание. Молитва си проправи път през безнадеждното й отчаяние, кънтяща като изтръгнат от цигулка звук, извличайки една-единствена дума - моля, -толкова продължителна и чиста, че би издържала до края на времената...

... който може би нямаше да се отлага още дълго.