Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 72

Кару си даваше сметка, че Зири никога не е искал подобна отговорност, но помнеше и думите му, докато бяха във въздуха - „Ще се бием за нашия свят до последното ехо от душите ни“ - и как стоеше между двете кръвожадни армии, държейки ги на разстояние една от друга, затова не се съмняваше, че той ще се справи с всяка ситуация.

- Добре - отвърна тя и това беше краят на разговора.

Между тях настана продължително мълчание и с разрешаването на проблема понятието за „сами“ се промени. Сега две уморени същества стояха едно срещу друго в потрепващия мрак, обзети от объркани чувства и страхове - любов, доверие, колебание, тъга.

- Трябва да се връщаме - първа проговори Кару, макар да й се искаше да даде поне още малко утеха на Зири. - Серафимите ще ни чакат.

Той кимна и я последва към вратата.

- Косата ти е мокра - каза.

- Тук има къпални с минерална вода - отвърна тя и отвори вратата, давайки си сметка, че той няма как да помни това.

- Добре ми звучи. - И посочи с поглед засъхналата кръв по козината на краката си и изподраните длани. Там, където главата му се беше ударила в пода на пещерата, също имаше рана. Тя пристъпи към него, посегна да я докосне; той се намръщи. Под тъмната засъхнала кръв се беше появила цицина.

- О! - възкликна тя. - Чувстваш ли се замаян?

- Не, само главата ми пулсира. Всичко е наред. - В отговор той също внимателно огледа лицето й. - Ти изглеждаш много по-добре.

Тя докосна бузата си и усети, че болката е утихнала. Отоците също бяха спаднали. Попипа разкъсаното си ухо и установи, че плътта й е зараснала. Какво?!

Ахна, щом си спомни.

- Водата - каза. Връхлетя я като някакъв забравен сън. - Тя има някои лечебни качества.

- Наистина ли? - Зири отново погледна наранените си ръце. - Ще ми покажеш ли как се стига до там?

- Ами... - Кару замълча неловко. - С удоволствие, но Зузана и Мик са там сега. - Изчерви се; възможно е Зузана и Мик да са прекалено уморени, за да се държат така, както обикновено биха постъпили Зузана и Мик, но при тия лечебни качества на водата нищо чудно нейните приятели да се възползват от единия час насаме, хъм, по типичен за тях начин.

Зири бързо схвана намека. Той също се изчерви и човечността, която смекчи неговите студени, съвършени черти, беше удивителна. Зири носеше това тяло много по-красиво от Тиаго.

- Тогава ще почакам - каза той с нисък смутен смях, избягвайки погледа на Кару. Тя също се разсмя.

Стояха край отворената врата, пламнали от смущение, смеейки се притеснено, застанали твърде близо един до друг - тя беше дръпнала ръка от челото му, но тялото й остана наклонено към неговото - когато някой изскочи иззад завоя и замря на място.

О, богове и звезден прах, искаше да изкрещи Кару, подигравате ли ми се?!

Защото, естествено, ама, разбира се, това беше Акива. Музиката на вятъра беше заглушила стъпките му. Стоеше на по-малко от десет крачки и при цялото си умение да прикрива внезапно връхлетелите го чувства, това не беше успял да скрие.

Застинал в спазъм на недоумение, по бузите му избиваше руменина. Даже, Кару беше сигурна в това, си пое рязко дъх. За стоика Акива тези незабележими признаци се равняваха на залитане след силна плесница.