Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 65

Киринските пещери не приличаха толкова на планинско поселище, колкото на поредица от обиталища, свързани в мрежа от скални проходи, излизащи като лъчи от общата пещера. Благодарение на природните стихии, времето и работната ръка, мястото беше придобило едновременно суров и заоблен вид, беше създадено без никакъв план и затова неправдоподобно. Истинско чудо. Като цяло създаваше впечатлението за чудодеен геоложки катаклизъм, но истината беше, че този чудодеен геоложки катаклизъм беше сътворен в течение на стотици години от поколения кирини, водени от едно просто естетическо правило: „ръцете на Нитид“. Те бяха оръдията на труда на богинята и техният дълг, както го схващаха, бе не да открояват или възвеличават себе си, а да подражават - както беше всъщност - на нейния стил.

Едва ли имаше детайл, на който да му личи, че е „направен“. Никъде не се виждаха ъгли и дори стълбите можеха да се приемат за естествено природно творение - несиметрични и несъвършени.

Тъмно беше, но не до непрогледен мрак. Единствените допустими източници на светлина бяха слънцето и луната, усилени чрез система от скрити огледала от хематит^ и лещи от планински кристал. Освен това никога не беше съвсем тихо. Сложната система от коридори пропускаше вятъра през себе си, като осигуряваше пресен въздух и създаваше постоянен зловещ и всепроникващ звук, който отчасти напомняше за бурна нощ отчасти - за песента на кит.

Докато се скиташе из тях, в Кару постоянно прииждаха стари и нови усещания, сякаш се сливаха две буйни реки: спомените на Мадригал и възхитата на Кару, които се смесваха на всяка крачка. Още с влизането в голямата централна пещера, тя на мига си я спомни и остана без дъх при вида й, закова се на място, отметна глава и впи поглед в тавана.

Спомняше си размаха на киринските криле над главата си, провикванията, смеховете и музиката; суматохата по време на празненствата и обикновения ход на всекидневния живот. Научи се лети тъкмо в тази пещера.

Тя беше огромна, висока няколкостотин стъпки и толкова просторна, че ехото се губеше в нея и само рядко успяваше да намери обратния път. От пода растяха гъсти сталагмити, подобни на вълнообразни стени - десетки стъпки високи, образувани в продължение на стотици хиляди години, но щяха да минат още милиони, докато стигнат някога своите двойници високо на тавана. По стените се виеха самородни златни жили, които жълтеникаво блестяха, а на места имаше образувани ниши, които й напомняха кнлийкнте в пчелната пита или балконите и ложите в оперна зала. Ето къде воините серафими бяха установили своя лагер - за да може той да гледа право към централното пространство, в което по огнените пръстени личаха следи от съвсем скорошно използване.

- Леле! - чу Зузана да мърмори под нос край нея и когато се обърна да я погледне, зърна как Вълка мъчително преглъща, борейки се с връхлетелите го чувства. Нямаше опасност някой да го види, всички останали воини идваха подир тях, така че единствено Кару стана свидетел на погледа, изпълнен с копнеж и болка от загубата, който за един кратък миг промени чертите му.