Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 64

- Какво? - обади се Лираз. - Защо се смееш?

- Защото животът е същинско копеле - беше единственото, което успя да каже.

- Е, в такъв случай ние с него си пасваме напълно - гласеше глухият отговор на сестра му.

19. Ловът

Освобождаването на магията се почувства в цял Ерец. Този път не се надигна Вятър, който да го предизвести, нито звук или вълнение, ето защо почти всеки, който го усети - а всички го усетиха, - си помисли, че това е само и единствено неговото собствено отчаяние. Вълната на това първично чувство беше толкова могъща, че за момент погълна всички останали емоции и ги замести, завладявайки всяко мислещо създание - всяко чувстващо създание - с усещането, че това е краят.

Преминаването й беше бързо и мрачно; тя прекоси сушата, небосвода и морето и всичко живо й беше подвластно, нито едно вещество или минерал не беше способно да й препречи пътя.

Много по-бързо, отколкото ако се носеше върху кри ле, тя прелетя през Астре, столицата на Империята на серафимите, и също толкова бързо я отмина. В последвалата тишина нито един жител на империята не свърза появата й с рухването на великата Кула на завоевателя.

Но на мястото, където доскоро се издигаше кулата, в огромния й и усукан метален скелет -единственото останало от нея - стояха петима ангели, които виждаха общото между двете събития. Те също бяха серафими, но не и поданици на Империята. Идваха отдалече да ловуват -ловуват ловуват ловуват - и сега едновременно, също като стрелката на компас, задвижена от някакъв магнит, се обърнаха на юг и на изток. Всепоглъщащото отчаяние беше грях и насилие -те знаеха, че то не идва от тях. Всеки от петимата стихна за колкото време беше необходимо да измери дълбините на поразяващата му сила, после се отърси от него. Още един досег с непознатия маг, който дърпаше конците на света.

„Бичът за зверовете“, така чуха да го наричат с дрезгав полушепот-мълва из този мерзък град. Убиец и предател, унищожител на химерите, копеле и отцеубиец. Той беше сторил това.

Сега очите на петимата сте лиани с цвят на огън бяха извърнати по посока на далечните Аделфийски планини.

А Скараб, тяхната царица, разпери кри ле и с неудържима ярост изсъска през зъбите си със заострени краища: „На лов“.

20. Покривало

Над Далечните острови цареше нощ и новопоявилата се синина в небето щеше да остане незабелязана чак до сутринта. Не беше като останалите. Всъщност скоро погълна другите -всички потънаха в тъмните й владения. Простираше се от хоризонт до хоризонт, по-наситена на цвят и от индиго, черна почти колкото самото нощно небе. Това обаче беше повече от цвят. То беше като покривало, като вакуум. То беше като вдлъбване и деформация. Аидолен с танцуващите очи беше казала, че небето е уморено и го боли. Но тя омаловажаваше въпроса.

Небето се продънваше. На буревестниците не им трябваше да го видят причерняло. Те го усещаха.

И започнаха да пищят.