Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 54

CNN най-напред пуснаха посланието със субтитри и когато Елиза ги прочете за първи път, по тялото й плъзна мраз, превзе я цялата и я превърна в лед.

... Врагът, който ви жадува... разкъсана плът... Сянката... Зверовете.

Сега пак се насили да пусне субтитрираната версия, несъзнателно галейки малкия белег под ключицата си. Вече нямаше пейсмейкър. Махнаха го, когато стана на шестнайсет - не защото ужасът беше стихнал; просто тялото й вече беше достатъчно укрепнало, за да го понесе.

Зверовете идват за вас.

Ледът плъзна от вътрешностите към кожата й. Тръпки на ужас. Зверовете идват. Този ужас й беше познат.

Защото това беше нейният сън.

16. Колко струват обещанията

Киринските пещери.

Днес двете войски щяха да се срещнат. Воини, които се мразеха едни други; които не се бяха поглеждали другояче, освен с порив - и намерение - да убиват и които, поне в по-голямата си част, нито веднъж не бяха опитали да преодолеят този порив. Химерите имаха незначително предимство. Присъствието на Акива и Лираз им помагаше да упражняват волята си да не убиват и досега то им се удаваше.

Извънбрачните още не бяха се пробвали, но Акива вярваше, че неговите братя и сестри ще удържат на обещанието си да не нападат първи. Макар че Киринските пещери и планината, където се намираха, бяха още далече, той ясно си представяше двеста деветдесет и шест стиснати челюсти на воини, които се борят с инстинктите си и наученото по време на военните тренировки, започващи едва ли не със самото им раждане.

„Разведряването ще е толкова трайно, колкото и взаимното ни доверие“, беше ги предупредил Елион и Акива знаеше, че това е самата истина. Колкото до извънбрачните, той беше сигурен, че сред тях няма слабо звено. Нали точно веригата беше техният отличителен знак, символизирайки, че всеки воин е част от цялото и че силата им е в тяхното единство. Извънбрачните не даваха лесно обещания.

Ами химерите? Наблюдаваше ги по време на полета - прие за добър знак, че вече не ги поразяват скришом с хамсите си като в началото на похода. Колкото до доверието, за него се искаше още много време; засега трябваше да се осланя само на надеждата. Надежда. Той се усмихна при несъзнателното споменаване на името на Кару.

Кару. Тя беше една от многото в строя и почти най-дребната, но изпълваше очите на Акива. Следа от лазур, проблясване на сребро. Макар и натоварена с кадилници, летеше леко, сякаш е въздушна стихия. Заобиколена от редиците на драконоподобни създания и крилати кентаври, ная и дашнаги, саб, грифони и харткайнди, сияеше сред тях подобно скъпоценен камък в груб обков.

Като звезда в шепите на нощта.

Какво ли е за нея да се върне по тези места? Останки от бита на нейното племе личаха навсякъде из пещерите: оръжия и оръдия на труда, тръби, посуда и гривни. Имаше музикални инструменти с прогнили струни и огледала, в които сигурно се е оглеждала с предишното си лице. Тя е била седемгодишна, когато се е случило. Достатъчно голяма, за да го помни.