Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 42

- Бас ловя, че и ние също. - В гласа на Елион, помисли Акива, имаше нотка на колебание, сякаш тази неизвестност колкото го тревожеше, толкова го и примамваше.

- Не е само това - каза Акива. - Химерите наистина имат нов възкресител. Според мен е редно да знаете още преди да сте взели едно или друго решение, че тя опита да спаси Хазаел. -Гласът му се прекърши. - Но вече беше твърде късно.

Остави ги да смелят казаното.

- Ами Лираз? - попита Елион и наоколо се разнесе ропот. Лираз. Това за тях щеше да е мерилото. - Едва ли тя е съгласна.

Акива благослови мислено сестра си, защото вече знаеше, че ги е спечелил.

- В момента е в техния лагер и очаква вести. Сигурно може да си представите... - За първи път, откакто пристигна и ги събра, си позволи да се отпусне, да се усмихне. - ... че вместо това би предпочела да е тук при вас. Но сега не е време да го обсъждаме. Яил няма да чака. - Той се обърна най-напред към Елион. - Е?

Воинът примигна бързо няколко пъти, сякаш едва сега се събуждаше. После свъси вежди.

- Разведряването - каза той с предупредителен тон - ще е толкова трайно, колкото и взаимното ни доверие.

- Тогава нека не го предаваме - каза Акива. - Това е най-малкото, което можем да направим.

По погледа на Елион личеше, че се сеща и за по-добро решение, което би могло да започне и да завърши с меч, но той все пак кимна.

Той кимна. Облекчението премина през Акива като ято буревестници, чиито размах променя формата на въздуха.

Елион се зарече, останалите го последваха. Обещанието им беше колкото просто, толкова и уязвимо, но засега повече не можеше и да се очаква: врекоха се, че когато вятърът довее доскорошните им врагове, не те първи ще нападнат. Тиаго вече беше обещал същото от името на своите воини.

Скоро всички щяха да разберат, че обещанието си е струвало.

- Знаеш ли какво бих могла да направя? - каза Зузана, потрепервайки.

- Какво? - попита Мик, който седеше зад нея, ръцете му я обгръщаха цялата, а лицето му беше завряно във вдлъбнатинката между врата и рамото й. В момента това беше най-топлата част от нейното тяло: извивката на врата, където дъхът на Мик създаваше свой собствен микроклимат, няколко прекрасни квадратни сантиметра тропик.

- Спомняш ли си онази сцена от Междузвездни войни - продължи тя, - когато Хан Соло разпори търбуха на един тантан и напъха Люк вътре, за да не измръзне до смърт?

- Ау! - откликна Мик. - Много сладко. Значи се готвиш да ме натикаш в някой съвсем пресен димящ труп, за да ме стоплиш?

- Не теб. Себе си.

- О! Ясно. Добре. Защото след тази сцена аз винаги съм си мислил, че червата първи ще изстинат и колкото до мен - бих предпочел да ми е студено и да не съм овъргалян в мокрите черва на тантан, отколкото...

- Добре де - прекъсна го Зузана. - Няма нужда да си толкова подробен.

- На това му викат спалния чувал на Скайуокър - продължи Мик. - Една жена в Америка го пробвала с кон.

Зузана издаде задавен звук.

- Млъкни веднага.

- Гола.

- О, боже! - Тя се дръпна, за да може да се обърне и да го изгледа зверски. Температурата на микроклимата в извивката на врата й тутакси взе да спада. Сбогом, малки тропици. - Само това оставаше да ми се върти в главата сега.