Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 17

- Нека говорим за настоящето - каза.

- Идването ти ме постави в доста трудно положение - започна Вълка. - Моите воини очакват да те убия. А на мен ми трябва основателна причина да не го направя.

Думите му вбесиха Лираз.

- Мислиш, че можеш да ни убиеш, така ли? - повелително запита тя. - Ами опитай тогава, вълче!

Вниманието на Тиаго се насочи към нея, но той остана спокоен и невъзмутим.

- Не ни запознаха.

- Знаеш коя съм, аз също знам кой си - това стига.

Обичайната за Лираз безпардонност.

- Както обичаш - откликна Тиаго.

- Всички вие обаче си приличате като две капки вода - провлечено се обади Тен.

- Е, в такъв случай - отвърна Лираз, - на вас ще ви е по-трудно да играете на отгатни кой кой е.

- Що за игра е това? - заинтересува се Тен.

Недей, Лир, помисли си Акива. Но напразно.

- Тая, в която се опитваш да познаеш кой от нас кое от вашите предишни тела е убил. Сигурна съм, че някои от вашите непременно си спомнят за мен. - Тя протегна ръце да покаже татуирания върху тях рабош с броя на извършените от нея убийства. Акива сграбчи по-близката, покри я със своята белязана длан и я натисна надолу.

- Не предизвиквай точно тези тук - каза. Какво й ставаше?! Нима наистина целта u беше всичко това да завърши с кървава баня - каквото и да представляваше „това“, то беше крехко и почти немислимо затишие в тяхната взаимна омраза.

Тен се изсмя, когато Акива прибра изпружената ръка на сестра си, но то приличаше по-скоро на ръмжене.

- Спокойно, Бич за зверовете. Това за никого не е тайна. Аз помня всеки ангел, който някога ме е убивал, и въпреки това ето ме сега - стоя тук и си приказвам с теб. Можеш ли да кажеш същото и за всички ония ангели, а те не са никак малко, които съм избила? Къде са сега всички мъртви серафими? Къде е брат ти?

Лираз трепна. Акива усети тези думи като сол в жива рана - привидението на брат му неочаквано се възправи злокобно насреща му - и когато жегата около тях се усили, той знаеше, че това не е само заради потискания гняв на сестра му, но и заради неговия собствен.

Значи така, отново се възстановяваше естественият ред на нещата: взаимната омраза.

Или пък... не.

- Само че не химерите убиха брат ти - каза Тиаго. - А Яил. Което ни води право към въпроса. - Акива се усети, че е впил поглед в бледите очи на врага си. В тях не личеше присмех, нямаше стаено ръмжене, нито намек за смразяващата наслада, с които го гледаше в килията за мъчения преди толкова много години. Сега в тях се четеше само някаква необикновена настоятелност. - Не се съмнявам, че всички ние сме завършени убийци - продължи тихо. - И доколкото схващам, сега сме тук, водени от различни причини.

Акива първо усети срам - дали задето позволи да бъде поучаван от запазилия хладнокръвие Тиаго, - а после гняв.

- Точно така. Не става въпрос за нашия живот. Трябва ти причина да не ни убиеш? Какво ще кажеш за тази: имате ли по-добро място, където да отидете?

- Не. Нямаме. - Простичко. Откровено. - Ето защо те слушам. В края на краищата това беше твоя идея.