Читать «Сънища за богове и чудовища» онлайн - страница 16

- Тогава започни с мен - изсъска сестра му. - Ние дойдохме да ги предупредим, а не да се съюзяваме с тях.

Акива си даваше сметка, че ако успее да убеди Лираз, останалите ще ги последват. Само дето не знаеше как точно ще го направи, а и появата на Белия вълк му попречи да опита.

Сега Вълка се отдалечаваше, заобиколен от своите лейтенанти, а въодушевлението на Акива взе да посърва. Внезапно си спомни кога за първи път видя Вълка. Случи се в Бат Кол по време на Сенчестата офанзива, когато все още беше новобранец, току-що напуснал тренировъчния лагер. Видя с очите си решителната битка на химерите и независимо от пропагандата, с която му бяха наливали главата още от люлката, тази гледка закали неговата омраза към зверовете. Вдигнал меч в едната ръка и брадва - в другата, Тиаго се врязваше в редиците на ангелите, разкъсвайки гърлата им със зъби, воден сякаш от някакъв животински инстинкт. Като да беше гладен.

На Акива и сега му се повдигна при този спомен. Всичко, свързано с Тиаго, предизвикваше пристъп на гадене - най-вече следите от нокти по лицето му, оставени със сигурност от Кару при опита u да се защити. Когато генералът се закова пред него, Акива едва се удържа да не го зашлеви през лицето, да не го събори на земята. Само да можеше да го прониже в сърцето с меча си, както беше направил с Йорам, после вече можеха да започнат начисто, без тези двама принцове на смъртта, които открай време насъскваха народите си един срещу друг.

Но нямаше как да го направи.

Кару за последно погледна през рамо от склона и тревожна сянка премина по прекрасното u лице, все още обезформено от претърпяното насилие, истината за което така и не пожела да му разкрие; после се скри от поглед и останаха само Тиаго и Тен да следят с очи Акива и Лираз, високото и жарко слънце, синьото небе и напуканата белезникава пръст.

- Е - подхвана Тиаго, - най-после може да говорим без излишна публика.

- Доколкото си спомням, ти обичаш публиката - отрони Акива, защото споменът за изтезанията беше още ярък и жив. Мъченията, на които навремето го подложи Тиаго, бяха същинско представление: Белия вълк беше в главната роля на това кърваво изпълнение.

Челото на Тиаго се сбърчи учудено, после бързо се изглади.

- Нека оставим миналото, става ли? Настоящето ни дава достатъчно поводи за разговор, а освен него има, разбира се, и бъдеще.

Ти не си част от бъдещето, помисли си Акива. Не би могъл да допусне толкова извратена мисъл: ако тази тяхна невъзможна мечта някак се сбъдне, че и Белият вълк ще получи своя дял и все още ще го има - все така бял, все така нагъл и все така застанал пред вратата на Кару след всичко извоювано и спечелено.

Но не. На погрешен път беше. Акива стисна челюсти, после пак ги отпусна. Кару не беше трофей за победителя; не заради това той дойде тук. Кару беше жена, която сама ще определи живота си занапред. Той дойде, за да направи всичко по силите си - всичко, на което е способен, - за да може един ден тя сама да чертае живота си. А кой и какво ще бъде част от този живот, сама щеше да реши. Той отново стисна зъби.