Читать «Владение на мрака» онлайн - страница 8

Десет минути по-късно Миша седеше в едно ъглово сепаре в успокояващата близост на чаша кафе „лате“. Това не беше краят. Не бе възможно това да е краят. Тя нямаше да допусне това да бъде краят. Трябваше да има някакъв начин да се даде още един шанс на Люк.

Беше разбрала, че нещо не е наред още в първия момент, когато го поставиха в ръцете й. Макар й замаяна от успокоителни и изтощена от раждането, беше разбрала. Джон не искаше да приеме фактите, отказваше да обърне внимание на това, че синът им се бе родил прекалено дребен, на късите му, деформирани палци. Но страхът бе притиснал сърцето на Миша в ледената прегръдка на увереността. Люк беше по-различен. Въпросът бе колко голяма е разликата.

Единственият аспект на историята, който би могъл да се разглежда много отдалечено като късмет, бе, че живееха в Единбург, на десет минути пеш от Кралската детска болница, институция, която периодично се цитираше в така любимите на булевардната преса истории за „чудотворни изцеления“. Специалистите от болницата успяха бързо да идентифицират проблема. И също толкова бързо й обясниха, че в случая няма да има чудеса.

Анемия на Фанкони. Ако го произнесеше по-бързо, звучеше като име на италианска оперна певица или като някой град сред хълмовете на Тоскана. Но очарователната мелодичност на названието прикриваше смъртоносния характер на заболяването. И двамата родители на Люк имаха скрити в ДНК-то си рецесивни гени, чието засичане водеше до рядкото заболяване, осъждащо сина им на кратък и мъчителен живот. В определен момент между три и дванайсетгодишна възраст той с почти пълна сигурност щеше да развие апластична анемия, увреждане на костния мозък, което в крайна сметка щеше да причини смъртта му, ако не се намереше подходящ донор на костен мозък. Жестоката присъда гласеше, че ако не се проведе успешна трансплантация на костен мозък, дори да имаше късмет, Люк в никакъв случай не би успял да надхвърли и двайсет години.

Тези сведения й създадоха мисия. Тя скоро узна, че тъй като нямаше братя и сестри, Люк би имал най-добър шанс за успешна трансплантация на костен мозък, ако донорът беше от негов кръвен роднина — това, което лекарите наричаха частично съвместим родствен донор. Първоначално това я обърка. Беше проверявала в регистрите за транс плантация на костен мозък и бе стигнала до извода, че най-добрият им шанс би бил да открият възможност за пълно съвпадение. Само че според консултанта, ако намереха родствен донор, макар и частично съвместим, но споделящ някои от гените на Люк, опасността от усложнения би била по-малка, отколкото при изцяло съвместим донор, който да няма дори далечна кръвна връзка със семейството.

От този момент нататък Миша се ровеше из генния пул на фамилията, прибягваше до убеждения, емоционално изнудване и дори предложения за парично обезщетение, обръщайки се към далечни братовчеди и застаряващи лели. Това й отне доста време, тъй като се бе заела да постигне целта на тази мисия сама. Джон се бе скрил зад стена от неоснователен оптимизъм. Щяло да има революционни открития в медицинските изследвания, свързани със стволовите клетки. Някой лекар някъде щял да открие лечение, чийто успех да не зависи от общи гени. Изцяло съвместим донор щеше да се появи в някой регистър някъде. Джон колекционираше добри истории с щастлив край. Ровеше се в интернет, търсейки случаи, които опровергаваха заключенията на лекарите. Всяка седмица откриваше чудеса на медицината и истории на необясними изцеления и черпеше надежда от тях. Не виждаше смисъл в постоянните търсения на Миша. Знаеше, че по някакъв начин нещата ще се наредят. Способността му да отхвърля истината имаше олимпийски мащаби.