Читать «Преследвачът» онлайн - страница 213

— А сигурен ли сте, че никой не е вземал някога ключовете ви и не е имал възможност да извади дубликат?

— Не виждам как може да стане. Нямам навика да ги захвърлям да се търкалят някъде. А и джипът е застрахован само на мое име, така че никой друг, по какъвто и да е повод, не го е карал — отвърна той с видимо нарастващо раздразнение. — Вижте, ако някой е направил нещо престъпно с кола с моя номер на нея, значи е използвал фалшиви номера.

— Приемам това, което казвате, господин Крозиър. Уверявам ви, че ако информацията, която ми дадохте, се потвърди, няма да ни видите повече. Благодаря ви, че отделихте време да ни изслушате.

Когато седнаха обратно в колата, Карол се обади:

— Намери ми телефон. Искам да пробвам отново да се свържа с доктор Тони Хил. Не мога да повярвам, че е хванал гората единствения път, когато се нуждаем от него!

От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“

„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 018“

Това е смехотворно! Наели са човек, който дори не може да разбере кога съм извършила по-специално наказание. Извикали са го, за да им помогне да ме хванат. Могли са поне да си направят труда да ми демонстрират малко уважение, като ангажират някой с повече репутация. Опонент, достоен за способностите ми, а не някой идиот, който никого не е срещал човек от моя калибър.

Вместо това те ме обидиха. Предполага се, че доктор Тони Хил е правил психологически профил на личността ми, като се е основавал на анализите си от убийствата ми. Този разказ ще бъде отпечатан след години, когато умра в леглото си от естествена смърт, и историците ще имат възможност да сравняват профила му с реалността. Ще се надсмиват на грубите грешки на неговата псевдонаука.

Той никога няма да приближи истината. Заради точността реших да я изложа аз.

Родена съм в йоркширското пристанище Сийфорд, един от най-оживените рибарски и търговски докове в страната. Баща ми беше търговски моряк, първи помощник-капитан на петролни танкери. Обикаляше по целия свят. После се връщаше у дома. Но майка ми бе толкова лоша съпруга, колкото майка. И досега си спомням вечния хаос, който цареше в къщата. Ястията бяха доста редки като явление и отвратителни на вкус. Единственото нещо, в което си я биваше и което си пасваха и двамата, беше поркането. Ако имаше олимпиада за надпиване, те несъмнено щяха да спечелят златото.

Когато бях на седем, баща ми престана да се връща вкъщи. Разбира се, майка ми ме обвини, че не съм била достатъчно добър син. Упрекваше ме, че аз съм го прогонила. Каза ми, че сега аз съм мъжът в къщата. Но никога не успях да й угодя. Не оправдах очакванията й. Винаги изискваше от мен повече, отколкото можех да й дам. Управляваше ме с чувството за вина, което успя да ми създаде, а не с похвали. Прекарах заключена в гардероба повече време, отколкото палтата на хората за целия им живот.

Без баща ми, който плащаше сметките, тя беше захвърлена на улицата и се наложи да разчита на средствата, отпускани от „Социални грижи“. Те обаче едва стигаха, за да живеем, да не говорим пък за пиене. Когато общината си взе обратно къщата, ние заминахме да живеем при роднини в Брадфийлд за известно време. Но тя не можа да се справи с вечните им укори, така че се преместихме обратно в Сийфорд. Тогава тя се отдаде на другата процъфтяваща промишленост в града — проституцията. Израснах в обичайната обстановка на върволицата гнусни поркани моряци, които се влачеха през непрекъснато сменящите се мърляви апартаменти и стаички-спални, където живеехме. Вечно закъснявахме с наема и обикновено изчезвахме в полунощ, точно преди търпението на хазаите да се е изчерпало до крайност.