Читать «Дни на кръв и звездна светлина» онлайн - страница 240

"Или да се влошат." Точно така беше. "Обикновено става по-зле."

84.

 АПОКАЛИПСИС

Кару почувства заминаването на Акива така, както го усещаше всеки път: като студ. Неговата топлината беше като дар, който някой ѝ е дал и после го е отнел. Сега тя стоеше с гръб към прозореца, чувствайки се премръзнала, лишена и погубена. И гневна. Това беше някакъв детски, смехотворен гняв – изправена пред Акива, на нея ѝ се искаше да заудря с юмруци по гърдите му, а после да се прислони в него и ръцете му да я обгърнат.

Сякаш тъкмо той бе онова убежище, което тя винаги търсеше и никога не намираше.

Кару вдишваше. Представи си как той се отдалечава все повече и повече и това разстояние я раняваше с всеки въображаем замах на крилете му. Поемаше въздух на големи глътки, за да се пребори с надигащото се ридание. Ръката на Исса я прегръщаше. "Бъди сама за себе си убежище", каза си тя, събирайки сила. Нито една напречна греда на света не можеше да я опази от онова, което ѝ предстоеше, нито пък малкото ножче, затъкнато в ботуша ѝ – въпреки че то винаги беше там – нито пък някой мъж, бил той и Акива. Тя от себе си трябваше да черпи сила, единствено от себе си.

"Бъди такава, каквато Бримстоун вярваше, че си ти", каза си с надеждата, че от някоя незнайна дълбина в нея внезапно ще бликне сила. "Бъди такава, каквато си необходима на ония погребани души, пък и на всички живи."

– Сладко момиче – обади се Исса. – Нали знаеш, че всичко е наред.

– Наред? – Кару се втренчи в нея. И кое по-точно? Надвисналата над Ерец заплаха на човешките оръжия ли? Или това, че серафимите щяха да дойдат тук? Ангелите биха причинили на света на хората опустошение само със съществуването си, какво остава ако заемат техните оръжия за една война, която е отвъд представите им... Какво беше сторила този път? Как можа да върне в Ерец Разгут с неговата отровена душа и смъртоносното познание, което притежаваше? Колко още подобни грешки с такива невиждани последици предстоеше да допусне, докато накрая не унищожи и двата свята? И какво точно означава това "наред", искаше ѝ се да попита Исса.

– Това да го обичаш – каза Исса и за Кару това дойде толкова неочаквано, че я разтърси от глава до пети.

– Аз не... – опита се да възрази тя единствено заради привичния срам.

– Моля те, дете, наистина ли мислиш, че изобщо не те познавам? Няма да те заблуждавам, че бъдещето ти ще е лесно, или че изобщо има бъдеще за теб. Само искам да не се самонаказваш. Ти винаги си чувствала, че той е истинският, тогава и сега. И сърцето ти не греши. Твоята сила е в сърцето ти. Не бива да се срамуваш.

Кару не откъсваше очи от нея, опитвайки се да преглътне сълзите. Думите на Исса – нейната благословия – ѝ причиняваха много повече болка, отколкото утеха. Няма изход... Исса със сигурност разбира това. Защо тогава я измъчва, като приказва така, сякаш наистина той съществува? Няма. Никога не е имало.

Кару си наложи да събере сила отново. "Стани като тази котка!!!", спомни си какво беше написала под рисунката в скицника тя. Котката, която стои недосегаема върху високата стена и не се нуждае от никого. Даже от Акива.