Читать «Дни на кръв и звездна светлина» онлайн - страница 238

– За какво говорите?

– За оръжия – отвърна просто Акива. После замълча. Не можеше да си представи как накратко би ѝ предал всичко онова, което се случи в Кулата на завоевателя. – Става дума за Яил. Той може да е вече мъртъв, но ако не е, ще дойде тук за оръжие. Заедно с Доминиона.

Бялото в очите на Кару заприлича на тънък пръстен около разширените ѝ ириси и тя опря ръка на масата, за да не залитне.

– Откъде изобщо е разбрал за оръжията на хората? Ти ли му каза? – яростно запита тя.

Още един удар за Акива – как изобщо може да предположи, че би сложил оръжие в ръцете на Яил. Но не получи удовлетворение и когато ѝ каза истината. Щеше да е по-доволен, ако я излъже и ѝ спести това.

– Разгут – каза.

Тя окаменя за миг с втренчен поглед, после затвори очи. Руменината, която багреше бузите ѝ, се стопи и тя издаде кратко мъчително стенание. Исса прошепна край нея: "Това не е по твоя вина, сладкото ми момиче".

– Напротив – отвърна Кару и отвори очи. – Всичко друго може и да не е по моя вина, но това е.

– И моя също – обади се Акива. – Аз открих този портал за Империята. – Порталите и светът на хората бяха изгубени за серафимите в продължение на хилядолетие; Акива беше променил това. Той откри един от порталите, онзи в Централна Азия, над Узбекистан. Разгут показа на Кару другия. – Могат да преминат през някой от двата портала. Яил го е замислил като грандиозно шествие, за да потвърди представата на хората за ангелите.

Кару стискаше ръката на Исса и дишаше насечено и плитко.

– Явно защото положението не беше достатъчно отчайващо и без това – каза тя и се разсмя с отчаян смях, който уцели Акива право в сърцето.

Искаше му се да я прегърне и да я успокои, че всичко ще се нареди, но не можеше да ѝ го обещае, нито, разбира се, да я докосне.

– Порталите трябва да бъдат затворени – каза той. – Ако ти е необходимо време да решиш...

– Какво да решавам? В кой свят да остана ли? – Тя го прониза с поглед. – Как може да ме питаш това?!

И Акива разбра, че Кару ще избере Ерец. Той, естествено, вече го знаеше. Ако не беше така, никаква заплаха, колкото и голяма да е – макар животът и в двата свята да бе поставен на карта – не би го принудила да запечати вратите между тях и сам да се затвори в свят, където нея я няма.

– Ти имаш свой живот тук – каза той. – А може никога вече да не се върнеш обратно.

– Обратно? – Тя наклони главата си настрани като птица, същинска Мадригал. Стоеше пред него, насинена и със сенки под очите, дишаше трескаво и призоваваше последните останки от кураж като заклинание. С отметнатата назад коса линията на шията ѝ се открояваше още повече, сякаш някой художник е искал да покаже съвършеното изящество. Чертите на лицето ѝ също изпъкваха ясно – твърде измършавели, но все още белязани от мекота; от това сливане се раждаше самата красота. Очите ѝ поглъщаха светлината на свещите и искряха като малки животинчета и в този момент не можеше да има съмнение, че независимо от тялото, в което се помещава, нейната душа принадлежи на великия див свят на Ерец, ужасен и прекрасен, още необходен и неопитомен, дом за зверове и ангели, буревестници и морски змии, а неговата история тепърва предстоеше да бъде написана.