Читать «Дни на кръв и звездна светлина» онлайн - страница 241
Лейни Тейлър
– Това вече няма значение – каза гласно тя. – Той си замина, а и ние трябва скоро да тръгваме. Време е да подготвим всички останали. – Тя огледа стаята си. Зъби, инструменти, кандилници – трябваше да вземат всичко със себе си. За масата, леглото и вратата щеше да ѝ е жал. Колкото прости и груби да бяха, те представляваха много повече, отколкото имаше, когато пристигна с бунтовниците тук. Тя преглътна мъчително, усещайки отново в себе си пустотата на ужаса да те изхвърлят през вратата в мрака навън.
– Исса... – Тя започна да трепери, сякаш едва сега осъзна истинския ужас на надвисналата заплаха. – Къде ще отидем?
Преплетените, непознаваеми жили на намерението и късмета. По-късно Кару щеше да се пита къде се бяха дянали и как всичко би могло да се случи по един съвсем различен, останал завинаги неизвестен начин.
Ако Доминионът вече не беше пристигнал.
Всички химери вече бяха събрани в двора и готови за отлитане, когато доловиха далечен звук – обикновен и досаден звук, който нямаше място в тишината на тая пустош. Звук от клаксон. Нескончаемо, упорито бибиткане на клаксон и хрущене на чакъл под автомобилни гуми по непроходимия хълм, нехаещи за извънредната ситуация и приближаващи твърде бързо. Няколко войници напуснаха строя и рязко се вдигнаха във въздуха, за да погледнат отвъд стената. Кару беше първа.
Дъхът и сърцето ѝ заседнаха в гърлото. Фарове по склона. Камионетка. Някой размахваше две ръце през прозореца на мястото до шофьора и крещеше, но бибиткането поглъщаше думите.
Този някой беше Зузана.
Камионетката забуксува, даде заден ход и спря. Зузана изскочи от нея и се втурна през вдигнатата от колата пушилка. Кару разбра какво крещи тя още преди думите да стигнат до нея.
И осъзна, че отговорността за съдбата на двата свята сега лежи върху нейните рамене.
– Ангели! Ангели! Ангели!
Зузана продължаваше да тича. Кару се спусна на земята и сграбчи приятелката си за раменете.
– Ангели – изпъхтя Зузана, останала без дъх, ококорена и пребледняла. – Мили боже, Кару, в небето. Стотици.
Мик тичешком заобиколи камионетката откъм Зузана и се закова на място. Кару дочу зад гърба си шум, сякаш сипеят беше тръгнал надолу, и разбра, че химерите се събират зад нея.
После... усети горещина. Зузана, която гледаше над рамото ѝ, ахна.
Кару се обърна назад и там беше Акива. В продължение на един дълъг миг тя виждаше единствено него. Даже Вълка се беше превърнал на бяло размазано петно, което си пробиваше път да заеме мястото си до нея. Акива се беше върнал и красивото му лице беше променено от разкаянието.
– Твърде късно – каза тя тихо, давайки си сметка, че този свят, който ѝ осигури убежище, даде ѝ изкуство, приятели и шанс за нормален живот, вече никога нямаше да бъде същият, независимо какво се случва от тук нататък.
Химерите, настръхнали от присъствието на врага, гледаха Тиаго, очаквайки знак от него, но той така и не дойде. Двойката серафими стояха на разстояние едно разтворено крило и тяхното митично ангелско съвършенство бе пълната противоположност на онова, което бяха "зверовете". Кару ги видя с очите на човек – армия от изчадия, които тя бе сътворила още по-чудовищни, отколкото самата природа ги беше направила. Даваше си сметка как ще ги види светът, ако полетят в битка срещу Доминиона: демони, кошмар, самото зло. Появата на серафимите можеше да се провъзгласи за чудо. Ами химерите?
