Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 7

— Една луна, докато дойдат.

— Между две пълнолуния ли?

— Приблизително, сай.

Значи трийсетина дни. Трийсет дни, докато Вълците се появят. Нямаше надежда Анди да греши. Бог знае откъде роботът бе научил за идването им от Тъндърклап толкова време преди да се появят, но той разбираше. И никога не грешеше.

— Проклет да си за тази зла вест! — изкрещя Тян и долови гняв към Твореца в собствения си глас. — Каква полза има от теб?

— Съжалявам, че вестта е лоша — каза Анди; от вътрешността му се чу чегъртане, очите му заблестяха с ярка синя светлина, той отстъпи една крачка назад. — Не искаш ли да ти кажа хороскопа? В края на Пълноземие сме. Моментът е изключително благоприятен за довършване на започнати дела и за нови запознанства…

— Върви по дяволите с лъжливите ти пророчества!

Тян се наведе, взе буца пръст и замери робота. Едно камъче издрънча по металната обшивка на Анди. Тия издаде тих писък и заплака. Анди отстъпи още една крачка, дългата му сянка потрепна върху безплодната почва. Омразната му глуповата усмивка обаче остана непроменена.

— Не искаш ли да ти изпея нещо? Научих една забавна песничка от манихейците в северния край на града. Казва се „Във време на беди на Бог се довери“. — От дълбините на металното тяло на Анди прозвуча камертон, последван от пиано. — Започва така…

По бузите на Тян се стичаше пот, тестисите го сърбяха и залепваха за бедрата му. Долавяше миризмата на собствения си страх. Сестра му зяпаше небето. А на този малоумен робот, носещ винаги лоши вести, му се приискало да пее манихейски химни.

— Млъквай, Анди — сряза го, като се стараеше да говори спокойно, макар че стискаше зъби.

— Сай. — Роботът най-сетне млъкна.

Тян се приближи до разплаканата си сестра и я прегърна. Усети миризмата и — натрапчива, не и неприятна. Не надушваше страх, само миризма на усилен труд. Въздъхна и погали треперещата и ръка:

— Стига си ревала, тъпа кучко.

Думите бяха груби, но изречени с изключителна нежност. Тия се поуспокои. Хълбокът и докосваше корема му (тя беше с цели трийсет сантиметра по-висока) и всеки, който ги видеше, вероятно би се удивил от приликата в чертите им и голямата разлика в ръста. Приликата бе обяснима — бяха близнаци.

Тян успокои сестра си със смесица от нежни думи и обиди (след като се беше върнала от Изток тъпоумна, той използваше и двете в еднаква степен), дори се засмя, накрая тя престана да плаче, посочвайки ръждивчето, което кръжеше в небето и грозно грачеше.

В Тян се надигна чувство, толкова чуждо за природата му, че дори не успя да определи какво е.

— Не е справедливо — измърмори. — Не. В името на Човека Исус и всички богове, не е справедливо.

Загледа се на изток, където хълмовете се губеха сред сгъстяващия се мрак, напомнящ пелена от облаци. Това бе границата на Тъндърклап.

— Не е справедливо да ни го причиняват!

— Сигурен ли си, че не искаш да чуеш хороскопа си, сай? Виждам бляскави монети и красива смугла девойка.