Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 38

— Хубаво.

Балазар хвана Тауър под ръка и го поведе към задната част на магазинчето. Там бяха струпани купища книги; носеше се тежък мирис на милион прашни страници. Спряха пред врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Тауър извади връзка ключове, които издрънчаха, докато търсеше онзи за помещението.

— Ръцете му треперят — промърмори Джейк.

Еди кимна:

— Ако бях на негово място, и моите щяха да треперят.

Тауър намери ключа, който търсеше, отключи вратата. Отново погледна тримата си посетители — корави мъже от Бруклин — и ги пусна да влязат в стаята. Вратата се затвори, резето щракна — едва ли Тауър го беше дръпнал.

Джейк погледна в изпъкналото огледало в ъгъла на магазина. Дипно вдигна телефона до касата, замисли се, върна слушалката на вилката.

— Какво ще правим сега? — попита Джейк.

— Ще пробвам един трик — отвърна Еди. — Видях го в някакъв филм. — Застана пред заключената врата и намигна на момчето. — Готов съм. Ако не направя друго, освен да си цепна главата, можеш да ме наречеш глупак.

Преди Джейк да го попита за какво говори, спътникът му се хвърли към вратата. Затвори очи и стисна зъби като човек, който очаква силен удар.

Само че не се блъсна в дървения плот, а мина през него. Единият му крак остана за миг от външната страна, сетне и той изчезна. Чу се тихо шумолене като от прокарване на ръка по груба дървена повърхност. Джейк се наведе и вдигна Ко.

— Затвори очи.

— Очи — повтори зверчето и продължи до го гледа с безмълвно обожание.

Джейк стисна клепачи, животинчето стори същото. Момчето решително пристъпи към служебната врата. За миг го обгърна мрак, усети миризма на дървесина. В главата му отново прозвуча онзи обезпокоителен звън. В следващия момент се озова от другата страна.

10.

Складът беше много по-голям, отколкото бе очаквал, и претъпкан с книги. Някои от купчините, подпрени отстрани с по две изправени греди, бяха по три-четири метра високи. Между тях криволичеха тесни проходи. В два от тях Джейк видя подвижни платформи, напомнящи рампите за достъп до самолетите на по-малките летища. Миризмата на стара хартия бе още по-силна, почти нетърпима. От тавана лампи с матови абажури хвърляха оскъдна жълтеникава светлина. Сенките на Тауър, Балазар и двамата биячи се кривяха зловещо по стената. Книжарят заведе посетителите си в един ъгъл, изпълняващ функцията на кабинет: имаше бюро с пишеща машина, три картотечни шкафа, на стената беше закачен стар календар. На страницата за май бе изобразен някакъв мъж от деветнайсети век, когото Джейк не познаваше… не, познаваше го. Робърт Браунинг. Беше го цитирал в заключителното си есе.

Тауър седна на стола си и веднага съжали, че го е направил. Джейк му съчувстваше. Начинът, по който останалите трима се надвесиха около него, вероятно никак не беше приятен. Сенките им затанцуваха по стената като зли духове.

Балазар извади от джоба си лист хартия, разгъна го върху бюрото:

— Това познато ли ти е?

Еди пристъпи напред, но Джейк го дръпна:

— Не се приближавай! Ще те усетят!

— Не ме интересува. Трябва да видя какво има на листа.