Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 30

Освен това двамата с Ко стояха пред някакъв бар като в уестърните, наречен „Канзас Сити Блус“, и хората ги заобикаляха. Една жена дори прескочи Ко, като леко повдигна правата си черна пола. Напрегнатото и лице (изражението и сякаш казваше: „Аз съм поредната забързана нюйоркчанка, затова не ми се пречкай“) бе като от камък.

„Не ни виждат, но някак си ни чувстват — помисли си той. — А щом ни чувстват, значи би трябвало наистина да сме тук.“

Първият разумен въпрос, който му хрумна, бе „Защо?“ Позамисли се, но бързо се отказа. Реши, че отговорът сам ще дойде. Междувременно, след като така и така беше тук, защо да не се позабавлява?

— Хайде, Ко — рече и зави зад ъгъла.

Зверчето, което очевидно не беше свикнало с големите градове, вървеше толкова близо, че той чувстваше дъха му върху глезена си.

„Второ Авеню — помисли си; сетне: — Боже мили…“

Дъхът му секна — видя Еди Дийн, застанал пред магазина „Барселона Лъгидж“. Изглеждаше замаян и не на място със старите си дънки, ризата и мокасините от еленска кожа. Косата му беше чиста, но личеше, че отдавна не го е подстригвал стилист. Джейк си даде сметка, че и самият той изглежда доста неугледно — също носеше риза от еленска кожа и опърпания панталон, с който беше в деня, когато завинаги напусна дома си на път за Бруклин, Дъч Хил и един друг свят.

„Добре, че никой не ни вижда“ — помисли си, но после реши, че може би не е прав. Ако ги виждаха, до обяд сигурно щяха да си напълнят джобовете с дребни монети. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Здрасти, Еди. Добре дошъл у дома.

Еди кимна замислено:

— Виждам, че си довел и приятеля си.

Джейк се пресегна и с любов потупа Ко.

— Той ми е като паспорт. Не мърдам никъде без него.

Смяташе да добави още нещо — беше в приповдигнато настроение и се сещаше много духовити реплики, но зърна момче, което ги отмина, без да ги погледне (като всички останали). Това промени всичко. Беше хлапе с панталон досущ като неговия. Защото наистина беше неговият. Не този, който носеше в момента, но наистина беше неговият. Също и маратонките. Онези, които беше загубил в Дъч Хил. Гипсовият демон, който пазеше вратата между световете, му ги беше събул.

Момчето, което ги подмина, бе Джон Чеймбърс, това беше той, но този негов вариант изглеждаше крехък, невинен и ужасно млад. „Как си оцелял! — запита той своя отдалечаващ се двойник. — Как си оцелял от душевния стрес, след като има глупостта да избягаш от дома и от онази ужасна къща в Бруклин? И най-вече как си се спасил от пазача? Сигурно си по-издръжлив, отколкото изглеждаш.“

Еди направи толкова смешна физиономия, че Джейк се засмя въпреки удивлението си. Лицето на Еди му напомни за онези комикси, в които Арчи или Джъгхед се опитват да гледат в две посоки едновременно. Сведе очи и скунксът също се пулеше комично. От това още повече го досмеша.

— Какво означава това? — възкликна Еди.

— Повторение на серията — отвърна Джейк и се разсмя още по-силно.

Държеше се като кръгъл глупак, но не му пукаше. Чувстваше се глупаво.