Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 29

Отблясъкът от другия лагерен огън не се виждаше, но хората, които ги следяха, бяха наблизо. Сузана ги чувстваше. Сведе очи към Ко — той гледаше в същата посока. Това не я изненада.

— Това е техен проблем — отвърна Роланд.

— Какво означава това? — поинтересува се Еди, но Стрелеца не продума повече.

Изтегна се насред пътя, облегна глава на едно навито парче еленска кожа, загледа се в черното небе и продължи да пуши.

По-късно ка-тетът на Роланд заспа. Не оставиха часови, никой не ги обезпокои.

5.

Заспаха и засънуваха, но сънищата изобщо не бяха сънища. Всички го разбраха освен може би Сузана, която в буквалния смисъл на думата не беше там тази нощ.

„Боже мили, пак съм в Ню Йорк — помисли си Еди. — Наистина съм в Ню Йорк. Това е реалност.“

Наистина се намираше в Ню Йорк. На Второ Авеню.

Джейк и Ко дойдоха откъм Петдесет и четвърта улица.

— Здравей, Еди — каза с усмивка Джейк. — Добре дошъл у дома.

„Играта започва — помисли си Еди. — Играта започва.“

ВТОРА ГЛАВА

Отново в Ню Йорк

1.

Джейк заспа, загледан в пълния мрак — в облачното нощно небе не светеха нито звезди, нито луна. Докато се унасяше, му се стори, че пада. Чувството му бе познато: в предишния си живот като що-горе нормално дете често сънуваше, че пропада, особено, когато му предстояха изпити, но сънищата престанаха след бруталното му прераждане в Средния свят.

Сетне чувството за падане изчезна. Чу тих камбанен звън, който му се стори прекалено приятен: чуваш три такта и ти се иска да спре, десетина — и вече си мислиш, че ще умреш, ако продължи. Всеки тон сякаш караше костите му да трептят като струни. „Като хавайска мелодия е“ — помисли си, защото макар че мелодията не приличаше на зловещото бучене на изтъняването, в известен смисъл бе именно това. Именно това.

Тъкмо си мислеше, че не ще издържи повече, ужасната и същевременно прекрасна мелодия секна. Мракът пред стиснатите му клепачи внезапно се обагри в тъмночервено.

Той предпазливо отвори очи, примижа срещу силната слънчева светлина. И зяпна от изумление. Беше в Ню Йорк.

Край него профучаваха таксита, ослепителножълти под слънцето. Наблизо мина чернокож младеж с уокмен; тактуваше с крак и припяваше: „Ча-да-ба, ча-да-боу!“ Прокънтяха удари на парен чук, които едва не спукаха тъпанчетата му. Парчета цимент се изсипаха с трясък в някакъв самосвал, ехото отекна между високите сгради. Светът се тресеше от оглушителен шум. Без да осъзнава, Джейк бе свикнал с дълбоката тишина на Средния свят. Не, нещо повече. Обожаваше я. Въпреки това шумът и суматохата несъмнено бяха привлекателни. Добре дошъл в Ню Йорк. По устните му се изписа лека усмивка.

— Ейк! Ейк! — прозвуча тих, плах глас.

Джейк сведе очи и видя Ко, седнал с подвита опашка на тротоара. Нито скунксът, нито Джейк носеха червените обувки (слава Богу), но това посещение дяволски приличаше на пътуването до Роландовия Гилеад, където бяха попаднали с помощта на стъклената сфера, причинила им толкова главоболия и беди.

Този път нямаше магьосническа топка… Джейк просто бе заспал. Само че не беше сън. Бе твърде реално, за да е сън. Освен това…