Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 277

Изведнъж всичко стана реално или поне му се стори достатъчно реално. Еди вдигна палец. Роланд беше седнал на земята и бе извадил кутията от розовата торба. Сега я отвори.

Еди изведнъж чу силен камбанен звън. Очите му се насълзиха. Пред него вратата се отвори и пещерата внезапно се озари от ярка слънчева светлина. Чуха се клаксони и кънтенето на пневматичен чук. Неотдавна толкова бе копнял за такава врата, че едва не беше убил Роланд. Сега, изправен пред нея, бе уплашен до смърт.

Звънът заплашваше да пръсне главата му. Ако го послуша още малко, сигурно щеше да полудее. „Влизай, ако ще влизаш“ — помисли си. Пристъпи напред и протегна ръка; видя му се, сякаш три ръце се пресягат и хващат четири дръжки на брави. Отвори вратата и ярката слънчева светлина го заслепи. Долови миризма на бензинови газове, горещ градски въздух, афтършейв. Еди прекрачи слепешката прага на неоткритата врата и се озова в света, от който сега бе фангон, изгнаник.

4.

Озова се на Второ Авеню; пред него беше „Блимпис“, а отзад се чуваше веселата песен на Мънго Джери. Хората се носеха край него като река — напред, назад, напред-назад. Не му обърнаха внимание отчасти, защото повечето вървяха с единствената цел да се махнат от града и защото в Ню Йорк незабелязването на околните бе просто начин на живот.

Еди повдигна дясното си рамо, за да нагласи презрамката на Роландовата торбичка, и се огледа. Вратата за Кала Брин Стърджис беше зад него, Роланд още седеше край входа на пещерата с отворена кутия в скута.

„Този проклет звън сигурно го влудява“ — помисли си Еди. В този момент видя как Стрелеца изважда два куршума и ги напъхва в ушите си: Еди се ухили: „Хитро, човече.“ Този номер бе проработил, за да не чуват бученето на изтъняването край магистрала 70. Дали сега щеше да му помогне, проблемът беше на Роланд. Еди имаше работа.

Той бавно се завъртя на място. Погледна назад и видя, че вратата също се е извъртяла. Ако беше като останалите, щеше да го следва навсякъде. Дори да останеше на място, Еди нямаше много да се отдалечава. Забеляза още нещо: вече не изпитваше усещането за дебнещ мрак. Вероятно защото наистина беше тук, не просто в тодаш. Ако наоколо скитаха ходещи мъртъвци, нямаше да ги забележи.

Еди отново нагласи презрамката на торбичката и тръгна към „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.

5.

Хората му правеха път, но това не беше достатъчно доказателство, че наистина е тук; така постъпваха и когато бе в тодаш. Накрая Еди нарочно се сблъска с млад мъж, носещ не едно, а две дипломатически куфарчета — велик ловец на ковчези в бизнеса.

— Ей, чш, гледай си в краката! — извика бизнесменчето.

— Извинявай, пич, извинявай. Абе, би ли ми казал кой ден…

Бизнесменчето го отмина, преследвайки вероятно ранен инфаркт, ако се съди по вида му. Еди си спомни един стар нюйоркски виц: „Извинете, господине, бихте ли ми казали как да стигна до кметството, или да си го начукам?“ Не се сдържа и избухна в смях.