Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 247

Сейър, ако това е истинското му име, се обръща към вампирите и обявява делово:

— Този е виновникът. Той уби стотици от вас в десетина версии на Америка. Моите приятели… — Посочва подлеците. — …не успяха да го уловят, но те са се специализирали в рутинно преследване на друга, нищо неподозираща плячка. Както и да е, той вече е тук. Хайде, действайте. Но не го убивайте!

Обръща се към Калахан. Дупката на челото му се изпълва с кръв и блести, но не изпуска нито капчица. „Това е око — мисли си Калахан. — Кърваво око.“ Кой гледа през него? Какво наблюдава и откъде?

— Всички тези приятели на Краля носят вируса на СПИН — обяснява Сейър. — Сигурно знаеш какво е това. Те ще оставят той да те убие. Така завинаги ще те отстраним от играта, от този свят и от всички останали. Тази лъжица и без това е твърде голяма за твоята уста. За такъв лъжлив свещеник като теб.

Калахан не се колебае нито за миг. Ако се забави дори секунда, е обречен. Не се страхува от СПИН, а от гнусните устни на вампирите, от целувката им, като оня, който бе целувал Лупе Делгадо в тъмната уличка. Не може да позволи да го победят. След целия път, който е изминал, след всички временни работни места, след всички отрезвители, след като завинаги се отказа от алкохола в Канзас — не може да им позволи!

Той не се старае да ги убеждава. Не прави опит за споразумение. Просто се втурва отчаяно покрай масивната махагонова маса. Мъжът с жълтата риза закрещява тревожно:

— Дръжте го! Дръжте го!

Някой закача сакото му — специално купено за случая, — но го изпуска. Калахан има няколко секунди, колкото да си помисли: „Прозорецът няма да се счупи, направен е от някакво дебело стъкло, антисамоубийствено стъкло, и няма да се счупи…“, и да отправи молитва към Господ за първи път, откакто Барлоу го принуди да отпие от заразената му кръв.

— Помогни ми! Моля те, помогни ми! — изкрещява той и се блъска с всички сили в прозореца.

Още една ръка успява да го достигне, хваща го за косата, но също го изпуска. Прозорецът се разбива и той изведнъж се озовава в студения въздух, сред падащи снежинки. Поглежда надолу, под черните обувки, купени специално за случая, и вижда булевард „Мичигън“, изпълнен с коли като играчки и хора като мравки.

Чувства как те — Сейър, подлеците и вампирите, които трябваше да го заразят, за да го извадят завинаги от играта — са се скупчили на прозореца и го гледат с невярващи очи.

И си мисли: „Така няма да изпадна от играта завинаги… Пали?“

После с детско удивление си казва: „Това е последната ми мисъл. Това е краят.“ И започва да пада.

17.

Калахан млъкна и някак свенливо погледна Джейк:

— Спомняш ли си? Същинския… момент на смъртта?

Джейк кимна сериозно:

— А ти не го ли помниш?

— Спомням си как видях улицата под новите си обувки. Спомням си чувството, че съм застинал във въздуха, сред снежинките — сякаш щях да стоя така цяла вечност. Спомням си Сейър зад мен, крещящ на някакъв друг език. Ругаеше. Гласът му звучеше гневно, затова предполагам, че е изговарял ругатни. И помня, че си помислих: „Страх го е.“ Всъщност това беше последната ми мисъл: че Сейър е уплашен. За известно време ме обгърна мрак. Понесох се в нищото. Чувах камбаните, но бяха далече. После започнаха да се приближават. Сякаш бяха монтирани на влак, който летеше към мен с убийствена скорост.