Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 245

— Какво стана? — попита Еди.

— Ами… отидохме на срещата. В сградата „Тишман“, една от най-луксозните в града, на булевард „Мичигън“ 982; в 16.20 часа на 19 декември.

— Странно време за срещи — отбеляза Сузана.

— И ние така си помислихме, но кой обръща внимание на такива подробности, когато са му обещали един милион? След кратко обсъждане всички се съгласихме с Ал… или по-скоро с майка му. Според нея трябваше да се появим на тази изключително важна среща пет минути по-рано, нито повече, нито по-малко. Затова облякохме най-официалните си дрехи и в 16.10 влязохме във фоайето на „Тишман“. Намерихме „Сомбра“ в указателя и се качихме на трийсет и третия етаж.

— Проверихте ли преди това фирмата? — попита Еди.

Калахан го изгледа, сякаш се подразбираше:

— Според данните, които намерихме в градската библиотека, „Сомбра“ беше затворено дружество — тоест не продаваше акции на външни лица — с основен предмет на дейност закупуване на други фирми. Занимаваха се с нови технологии, недвижими имоти и строителство. Това бе всичко, което се знаеше за тях. Активите им се пазеха в строга тайна.

— Седалището им в САЩ ли беше? — поинтересува се Сузана.

— Не, в Насау на Бахамските острови.

Еди си спомни годините си като кокаинов куриер и жалката отрепка, от която бе купил последната си пратка.

— Ходил съм там — обясни, — но не съм срещал никого от „Сомбра“.

Можеше ли обаче да бъде сигурен? Възможно ли бе жалката отрепка с британски акцент да е работила за „Сомбра“? Толкова ли невероятно беше да са свързани с търговията с наркотици покрай всичко, с което се занимаваха? Вероятно не. Ако не друго, това сочеше връзка с Енрико Балазар.

— Както и да е, фирмата фигурираше във всички видове картотеки и регистри. Нямаше много информация, но фигурираше. И беше богата. Не знам точно какво представлява тази „Сомбра“ и съм почти сигурен, че повечето хора, които видяхме на трийсет и третия етаж, са били само статисти, но вероятно фирма с такова име наистина съществува.

Качихме се с асансьора. Чакалнята беше хубава — с картини от френски импресионисти по стените; секретарката също. Една от онези жени — ще ме извиниш, Сузана, — които карат всеки мъж да си въобрази, че ако само докосне гърдите и, ще живее вечно. Еди избухна в смях, погледна Сузана и бързо спря. — Беше 16.17. Поканиха ни да седнем. Бяхме страшно нервни. Постоянно влизаха и излизаха хора. От време на време една врата отляво се отваряше и зад нея виждахме голямо помещение, пълно с бюра, разделени с временни прегради. Звъняха телефони, секретарки сновяха насам-натам с папки ръце, чуваше се бръмчене на голяма копирна машина. Ако беше нагласено — а мисля, че беше, — декорът бе правдоподобен като в холивудски филм. Бях нервен, но нищо повече. Доста странно, като се замислиш. Вече осем години след бягството си от Сейлъмс Лот постоянно се криех и бях развил доста добра предупредителна система, но в този ден тя така и не се задейства. Предполагам, че ако се свържете по някакъв начин с духа на Джон Дилинджър, той би ви казал същото за нощта му с Ан Сейдж.