Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 240

— С други думи, места, където можеш да се уединиш на собствена масичка с пиячката си — отбеляза Еди.

— Точно така. — Калахан погледна Еди като сродна душа. — Истина е! Гледах да се държа прилично в тези заведения, докато дойдеше време да се местя. Напивах се в любимия си бар, после излизах и довършвах останалото — пълзене, крещене, драйфане — другаде. Обикновено ал фреска.

— Какво… — понечи да попита Джейк.

— Означава, че е драйфал на открито, сладурче — преведе Сузана; разроши косата му, но присви очи и се хвана за корема.

— Добре ли си, сай? — попита Росалита.

— Да, но бих пийнала нещо газирано.

Росалита се изправи и леко докосна Калахан по рамото:

— Продължавай, отче. Така ще осъмнем.

— Добре. С една дума, пиех. Пиех всяка нощ и ако някой проявеше търпение да ме слуша, бърборех без прекъсване за Лупе, Роуан, Роуена, за чернокожия, който ме беше качил в окръг Исакена, и за Рута, която може би бе много забавна, но със сигурност не беше сиамска котка. Накрая губех съзнание. Така продължи, докато не се озовах в Топека. През зимата на 1982 година. Там достигнах дъното. Знаете ли какво е да достигнеш дъното?

Последва дълго мълчание и всички един по един кимнаха. Джейк си мислеше за часа по английски и есето за края на годината. Сузана си спомни Оксфорд, Мисисипи, а Еди — брега на Западното море, когато се беше надвесил над мъжа, превърнал се по-късно в негов дин, с намерение да пререже гърлото му.

— Аз достигнах дъното в една затворническа килия — каза Калахан. — Беше ранна утрин и бях сравнително трезвен. Освен това се намирах не в обикновен изтрезвител, а в килия с одеяло на койката и истинска тоалетна чиния. В сравнение с други места, където бях попадал, това беше страхотен лукс. Единственото, което ме тревожеше, беше човекът с имената… и онази песен.

12.

Под бледата светлина, проникваща през прозорчето от армирано стъкло, кожата му изглежда сива. Ръцете му са мръсни и покрити с драскотини. Мръсотията под някои от ноктите му е черна (от кал), под други — тъмнокафява (от засъхнала кръв). Той смътно си спомня как се беше нахвърлил върху някого, който упорито го наричаше „господине“, затова предположи, че са го прибрали по член 48: „Нападение на длъжностно лице“. Беше поискал само да пробва шапката на хлапето (това си го спомня удивително ясно), която изглеждаше много готина. Спомня си как се опитваше да обясни на младия полицай (ако се съди по външния му вид, скоро в полицията щяха да наемат пеленачета, поне в Топека), че винаги си е падал по шантави нови капи, че винаги носи шапка заради знака на Каин на челото му. „Зглежда каткръс — беше казал (или се бе опитал да каже), — но фшнос е на-акайкай“, което трябваше да означава „знакът на Каин“.

Снощи беше яко фиркан, но сега не се чувства толкова зле. Сяда на койката и разрошва щръкналата си коса. Вкусът в устата му е отврат (мирише, сякаш някой като Рута Сиамската котка се е изпикал вътре), но главата не го боли много. Само гласовете да можеха да млъкнат! В коридора някой чете с монотонен глас безкраен списък от имена по азбучен ред. По-близо друг пее най-омразната му песен: