Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 242

Тогава настъпва съдбовният пократ. В коридора монотонният глас е стигнал до Спранг, Стюарт и Сътби; в килията един мъж лежи на мръсния под и лъчът дневна светлина от прозорчето най-после достига дъното му — това място, под което не може повече да пропадне, освен, ако не вземе лопата и не се закопае.

Той извърта глава и поглежда пода, фъндъците приличат на призрачни горички, купчинките прах — на хълмове в безплоден рудодобивен район. Калахан си мисли: „Кой месец е, февруари? Февруари 1982-ра? Май да. Ето какво. Давам си една година, за да се поправя. Една година, за да направя нещо — каквото и да е, — за да оправдая риска, който поеха онези двама души. Ако успея, ще продължа да водя достоен живот. Ако не, през февруари 1983 година ще се самоубия.“ Гласът в коридора най-после стига до Таргънфийлд.

13.

Калахан замълча за момент. Отпи глътка кафе, намръщи се и си наля чаша сладко ябълково вино.

— Знаех вече обратния път. Бях завел достатъчно отрепки на срещите на „Анонимни алкохолици“, Господ ми е свидетел. Затова, когато ме пуснаха от затвора, намерих „Анонимни алкохолици“ в Топека и започнах да посещавам срещите им всеки ден. Никога не се интересувах какво ме чака, никога не поглеждах назад. „Миналото е история, а бъдещето е мистерия“, така казват. Само че сега, вместо да седя мълчаливо на последния ред, сядах най-отпред и по време на представянето казвах: „Аз съм Дон К. и вече не искам да пия.“ Всъщност исках, ах, как исках, но анонимните алкохолици имат поговорки за всичко и една от тях гласи: „Преструвай се, докато стане истина.“ Малко по малко се получи. Една сутрин през есента на 1982-ра се събудих и установих, че вече не ми се пие. Влечението, както казват, беше изчезнало. Така започнах нов живот. През първите си трезви години човек обикновено не постига големи успехи, но един ден се озовах в парка „Гейдж“, по-точно в розовата градина „Рейниш“… — Калахан замълча и изненадано огледа слушателите си. — Какво? Знаете ли я? Не ми казвайте, че сте били в „Рейниш“!

— Бяхме — потвърди Сузана. — Видяхме влакчето.

— Удивително!

— Часът е деветнайсет и всички птички пеят — усмихна се Еди.

— Както и да е, в розовата градина забелязах първата обява: ТЪРСИ СЕ КАЛАХАН, ИРЛАНДСКИ СЕТЕР, С БЕЛЕЗИ НА ЛАПАТА И ЧЕЛОТО. ГОЛЯМА НАГРАДА. И така нататък, и така нататък. Най-после бяха научили името ми. Реших да се махам, докато не е станало късно. Затова отидох в Детройт и там попаднах в един приют, наречен „Фар“. „Мокър“ приют. Беше същият като „Дом“, само че без Роуан Магръдър. Имаха ентусиазъм, но едва се справяха. Постъпих на работа. И точно там, през декември 1983 година, се случи.