Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 239

— Какво стана после? — нетърпеливо попита Роланд.

Калахан се усмихна и в този момент Стрелеца забеляза, че двете половини на лицето му не са съвсем симетрични. Заради счупената челюст.

— Това е любимият въпрос на разказвача, Роланд, но мисля, че трябва да ускоря разказа си, ако не искаме да стоим тук цяла нощ. Важната част, онази, от която най-много се интересувате, е краят.

„Само така си мислиш“ — рече си Роланд и нямаше да се изненада, ако научеше, че през главите и на тримата му другари е минала подобна мисъл.

— Останах в болницата една седмица. Когато ме изписаха, ме изпратиха в една рехабилитационна клиника в Куинс. Отначало ми предложиха друга, в Манхатън, но тя беше свързана с „Дома“ — понякога изпращахме там клиентите си. Боях се, че ако отида там, Братята Хитлер може пак да ме посетят.

— Посетиха ли те? — поинтересува се Сузана.

— Не. Когато отидох на свиждане на Роуан в стая 577 в болница „Ривърсайд“, датата беше 19 май 1981 година. Закараха ме в Куинс заедно с още трима-четирима ранени на 25 май. След шест дни, точно преди да ме изпишат и да възобновя скитанията си, видях статията в „Поуст“. Беше на една от първите страници, но не на първата. Заглавието гласеше:

ДВАМА ЗАСТРЕЛЯНИ НА КОНИ АЙЛЪНД. СПОРЕД ПОЛИЦИЯТА — РАБОТА НА МАФИЯТА.

Така смятаха, защото лицата и ръцете им били изгорени с киселина. Въпреки това полицията успяла да ги идентифицира: Нортън Рандолф и Уилям Гартън, и двамата от Бруклин. Имаше публикувани снимки, от предишно арестуване. И двамата имали дебели досиета. Това бяха те, Джордж и Лени.

— Мислиш, че подлеците са ги очистили, нали? — попита Джейк.

— Да. Сами си го бяха изпросили.

— Във вестника споменаваше ли се, че това са Братята Хитлер? — попита Еди. — Защото, човече, по мое време още се плашехме едни други с тях.

— Споменаваше се тази възможност и мога да се обзаложа, че репортерите, отразяващи престъпленията на Братята, са подозирали, че това са Рандолф и Гартън — последваха само няколко случая, жалки опити за подражание — но никой в жълтата преса не иска да убива големите престъпници, защото благодарение на тях се харчат тиражите.

— Човече! Ти наистина разбираш от кино!

— Още не сте чули последното действие. То е голямата сензация. Роланд му даде знак да продължава, но вече не така нетърпеливо. Беше си свил цигара и изглеждаше спокоен. Само Ко, заспал в краката на Джейк, имаше по-безгрижен вид.

— Когато минавах по моста „Джордж Вашингтон“ при второто ми напускане на Ню Йорк с книжка и бутилка в скута, потърсих пешеходния мост. Беше изчезнал. През следващите два месеца виждах следи от скритите шосета — и на два пъти ми попадаха десетдоларови банкноти с лика на Чадбърн, но през повечето време оставах в реалния свят. Срещнах много вампири от трети тип и веднъж си помислих, че се размножават. Гледах обаче да не ги закачам. Може да се каже, че бях загубил хъс, както Томас Харди е загубил хъс да пише романи, а Томас Харт Бентън — да рисува стенописи. „Комари — мислех си. — Нека живуркат.“ Отново се хващах на надница, отново пиех. Предпочитах барове, напомнящи за „Американо“ и „Бларни Стоун“ в Ню Йорк.