Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 22

Ка бе дошло в Кала Брин Стърджис. Ка като вятъра.

— Всяко нещо с времето си. Всяко нещо с времето си, сай.

Мъжете зашушукаха. Шепотът им преминаваше през залата като бриз на надеждата.

Стрелци.

Стрелци на запад, дошли от Средния свят.

И беше истина, слава Богу! Последните деца на Артур Елд приближаваха Кала Брин Стърджис по Пътя на Лъча. Ка като вятъра.

— Време е да докажете, че сте мъже — продължи Калахан; очите му святкаха като искри под яркия белег, ала гласът му бе изпълнен със състрадание. — Време е да се опълчите, приятели. Време е да окажете съпротива и да покажете на какво сте способни.

ПЪРВА ЧАСТ

ТОДАШ

ПЪРВА ГЛАВА

Отражение върху водата

1.

„Времето е отражение върху водата“ — гласеше една древна поговорка, популярна в далечния Меджис. Еди Дийн никога не бе стъпвал там.

Е, в известен смисъл беше. Една нощ Роланд бе пренесъл четиримата си спътници — Еди, Сузана, Джейк и Ко — в Меджис на магистрала 70, в един несъществуващ Канзас. Същата нощ им разказа за Сюзан Делгадо, първата му любов. Може би единствената. И как я бе загубил.

Поговорката може би е била вярна, когато Роланд е бил момче като Джейк Чеймбърс, но според Еди тя важеше с още по-голяма сила сега, когато светът се сриваше с главоломна скорост. Роланд им беше казал, че в Средния свят дори на такива основни неща като стрелките на компаса вече не може да се вярва; онова, което днес се намираше на югозапад, утре можеше да е на юг, колкото и безумно да звучеше. Времето също се беше превърнало в разтегливо понятие. Имаше дни, които със сигурност продължаваха четирийсет часа, следвани от още по-дълги нощи (като онази, когато Роланд ги пренесе в Меджис). Друг път още по обяд му се струваше, че вече вижда настъпващия от запад мрак. Понякога се питаше дали времето не се е загубило.

Бяха се измъкнали (по-точно — изгатанчили) от Луд с влака Блейн Моно. „Блейн Влака мамата си трака“ — бе рекъл няколко пъти Джейк, но това беше твърде меко казано; еднорелсовият бе абсолютно побъркан. Еди го беше убил с анти-логика („Бива си те за това, сладурче“ — го бе похвалила Сузана) и те се пренесоха в една Топека, доста различна от аналогичния град в света на Еди, Сузана и Джейк. Което беше прекрасно, защото в този свят — където професионалният бейзболен отбор на Канзас Сити се наричаше „Монарсите“, „Кока-кола“ носеше името „Ноз-а-ла“, а най-големият японски производител на коли бе „Такура“, не „Хонда“ — върлуваше някакво подобие на чума, която мореше всичко живо. „Затова седи си в новата «Такура Спирит» и карай“ — мислеше си Еди.

През тези перипетии ходът на времето му се струваше в границите на нормалното. През голяма част от пътуването той бе уплашен до смърт — предполагаше, че всички са чувствали същото освен може би Роланд, но да, всичко изглеждаше реално и ясно. Не беше почувствал, че времето му се изплъзва, дори когато с куршуми в ушите вървяха по магистрала 70, гледаха застиналите автомобили и слушаха бученето на нещо, наречено от Роланд „изтъняване“.