Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 19

— Истина е, истина! — закрещяха мъжете в залата, очите им се разшириха от ужас.

— Самите Вълци са ужасни същества — продължи Телфорд, преминавайки плавно от една обаятелна приказка към друга. — Изглеждат като хора, но не са. Те са по-едри и много по-страшни. А онези, на които служат в далечния Тъндърклап, са още по-ужасни. Вампири, както знам. Може би даже хора с глави на птици и зверове. Ходещи мъртъвци. Воини на Аленото око.

Мъжете в залата зашушукаха. Дори Тян го побиха тръпки при споменаването на Окото.

— Вълците съм ги виждал; за останалите само съм чувал — продължи Телфорд. — И макар не на всичко, вярвам на повечето сказания. Да не говорим за Тъндърклап и онова, което може да се изсипе тук. Да се ограничим с Вълците. Те са нашият проблем, който е достатъчно сериозен. Особено при положение, че са въоръжени до зъби! — Той поклати глава и се усмихна мрачно. — Какво можем да направим? Да ги събаряме от конете с мотики, а, сай, Джафърдс?

Думите му бяха посрещнати с подигравателен смях.

— Нямаме оръжия, с които да им се противопоставим. — Телфорд вече говореше сдържано и делово, като човек, излагащ горчивата истина. — Дори да имахме, ние сме земеделци, не бойци. Ние…

— Стига с тези сълзливи глупости, Телфорд. Засрами се — прозвуча глас, студен като стомана.

Присъстващите възмутено възкликнаха и се заобръщаха да видят кой се е намесил. Беловласият с дългото черно палто, който бе дошъл по-късно, бавно се изправи. Белегът с формата на кръст на челото му се открояваше на светлината на газените лампи.

Това беше Стареца.

Телфорд се окопити сравнително бързо, но когато заговори, Тян долови в гласа му колебание:

— Моля за извинение, татко Калахан, но перото е у мен…

— Върви по дяволите с проклетото си перо и малодушните си съвети.

Отец Калахан, когото всички наричаха „татко“, накуцвайки, застана в средата на залата. Не беше възрастен колкото старейшината на манихейците, камо ли колкото Тяновия Дядо (който твърдеше, че е най-старият човек не само тук, а и в Кала Локуд на юг), но въпреки това изглеждаше по-стар и от двамата. По-стар от самото време. Отчасти това впечатление се създаваше от зловещите му очи, святкащи под белега (Заля твърдеше, че сам е разрязал челото си). Ала по-скоро се дължеше на гласа му. Макар че бе в градчето достатъчно дълго, за да построи странната си църква на Исус Човека и да накара половината жители на Кала да приемат неговата вяра, дори чужденец не би се заблудил, че татко Калахан е местен жител. Личеше, че е чужденец от носовия му говор и неразбираемите думи, които често използваше (наричаше ги „уличен жаргон“). Без съмнение идваше от някой от другите светове, за които манихейците не спираха да бърборят, макар че никога не говореше за това и твърдеше, че сега Кала Брин Стърджис е неговият дом. Излъчваше неоспорим авторитет, затова човек трудно можеше да му откаже правото да говори, със или без перо.

Може би беше по-млад от Тяновия Дядо, но въпреки това си оставаше Стареца.