Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 174

— Попитах…

— Чух те, сай. Пушката ти е добра. Револверите… — Роланд поклати глава. — Никелираният може и да стреля. За другия не е сигурно. Може да успея да го оправя.

— Не ми харесват думите ти. Имам тези оръжия от баща си, а той — от своя баща, и така много поколения назад. — Айзенхарт вдигна седем пръста. — Още преди появата на Вълците, ако разбираш. Така се предават от поколение на поколение, като се завещават на най-големия син. Когато ги получих вместо по-големия си брат, бях много поласкан.

— Имал ли си близнак?

— Да, Верна. — Айзенхарт се усмихна, но смутено, като човек, който има кървяща рана някъде под дрехите, но не иска другите да научават. — Беше хубава като зорница, истина е. Почина преди десетина години. Твърде рано, както често става с тъпоумните.

— Моите съболезнования.

— Благодарност-сай.

Слънцето се спускаше на югоизток и обагряше двора в кървавочервено. На верандата имаше двоен люлеещ се стол. Айзенхарт се беше настанил на едната половина. Роланд седеше с кръстосани крака на пода и се занимаваше със семейното наследство на фермера. Нищо, че револверите може би нямаше да могат да стрелят; Стрелеца прилежно ги почистваше и смазваше, занимание, което бе усвоил преди много години и което го успокояваше.

Роланд мълниеносно сглоби оръжията с няколко изщраквания. Остави ги върху квадратно парче овча кожа, избърса ръцете си в един парцал и се настани до Айзенхарт. Вечер собственикът на ранчото и жена му сигурно често седяха така и наблюдаваха спускането на слънцето зад хоризонта.

Роланд извади малка кесийка и си сви цигара с пресния тютюн на Калахан. Росалита бе добавила купчинка фини люспи от царевични кочани, които наричаше „свивалки“. Те бяха не по-лоши от която и да е хартия за цигари и Роланд за миг се полюбува на творението си, преди да го поднесе към кибритената клечка, която Айзенхарт бе запалил с грапавия си нокът. Стрелеца вдиша дълбоко и избълва голям облак дим, който бавно се издигна в топлия вечерен въздух.

— Блаженство.

— Така ли? Да ти е сладко. Аз лично никога не съм опитвал това зло.

Плевнята беше много по-голяма от самата къща, поне петдесет метра дълга и петнайсетина висока. Отпред бе украсена с талисмани за богата реколта; отстрани като стражи стояха плашила с глави от остър корен. Над главната врата стърчеше част от носещата греда. На нея бе окачено въже. В двора момчетата бяха натрупали копа сено. Ко стоеше от едната и страна, Анди — от другата. Внимателно гледаха Бени Слайтман, който хвана въжето, опъна го и отстъпи няколко крачки назад, докато изчезна от поглед. Ко залая възбудено. След секунда Бени се затича напред, стиснал здраво въжето, с развяна коса.

— За Гилеад и Елд! — изкрещя и скочи от горния етаж на плевнята. Залюля се на фона на червеното слънце.

— Бен-Бен! — излая Ко. — Бен-Бен-Бен!

Момчето пусна въжето, падна в копата, изчезна за миг и отново се показа, заливайки се от смях. Анди му подаде металната си ръка, но Бени не я пое, изтърколи се от сеното на твърдата земя. Ко заподскача около него, без да спира да лае.