Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 172

„Тя обаче може да се събуди — помисли си Роланд. — Да се събуди и за миг да ги изпрати всички на деветнайсет стъпки от небитието.“ Тази мисъл му се стори особено жестока и той се опита да я прогони от главата си. Идеята да използва този предмет, за да защити розата, му изглеждаше все по-абсурдна. Беше се изправял пред хора и чудовища, но никога пред нещо подобно. Усещането за близостта на злото бе ужасно. Усещането за злокобната празнота — още по-страшно.

Калахан натисна с палец браздата между две дъски. Чу се леко изщракване и част от пода се повдигна. Калахан махна дъските и отдолу се откри квадратна дупка със страни по петдесетина сантиметра. Той се отдръпна назад, като притискаше дъските до гърдите си. Бученето се усили. За миг Роланд си представи гигантски кошер с пчели колкото вагони, тромаво пълзящи наоколо. Наведе се напред и погледна в скривалището на Стареца. Нещото вътре бе увито във фино бяло ленено платно.

— Столата на едно момче от хора — обясни Калахан; после, след като видя, че думата не е позната на Роланд, добави: — Вид църковна дреха. — Вдигна рамене. — Сърцето ми подсказа, че трябва да я увия, и така направих.

— Сърцето ти е подсказало правилно — прошепна Роланд.

Замисли се за торбата, която Джейк бе взел от запустелия парцел, онази с надпис „Удряй само в Средния свят“. Да, тя щеше да им послужи, но сега не му се мислеше за прехвърлянето.

Постара се да пропъди и тази мисъл — и страха също — и отметна плата. В дрехата бе увита дървена кутия.

Макар че се боеше, Роланд докосна тъмното, плътно дърво. „Все едно пипаш леко омазнен метал“ — помисли си. Почти еротична тръпка премина през тялото му; тя сякаш целуна страха му, сетне изчезна.

— Черно желязно дърво — прошепна Роланд. — Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.

— В моите „Сказания за крал Артур“ го наричат призрачно дърво.

— Така ли? Истина ли е?

Кутията наистина имаше призрачен вид, като дух, спрял да си почине, макар и временно, след дълго скитане. На Стрелеца много му се искаше да я погали отново — тъмното, плътно дърво мамеше ръката му, — но долови съвсем леко усилване на бученето отвътре. „Не буди зло куче“ — рече си той. Наистина не беше разумно, но това не го спря. Той все пак докосна още веднъж кутията, само с връхчетата на пръстите си, после ги подуши. Миришеха на камфор, дим и — можеше да се закълне в това — на цветя от далечна северна страна, които цъфтят в снега. На капака на кутията бяха гравирани три предмета: роза, камък и врата. Под вратата стоеше гравюра на роза.

Роланд отново посегна. Калахан се наведе напред, сякаш да го спре, после застина. Стрелеца докосна гравюрата под вратата и бученето отново се усили — бученето на черната топка в кутията.

— Не?… — прошепна и прокара връхчето на палеца си по символа. — Не… открита?

Не го прочете, а сякаш го чу с палеца си.

— Да, сигурен съм, че това пише. — Калахан изглеждаше доволен, но въпреки това хвана Роланд за китката и дръпна ръката му; по челото и по дланите му бяха избили капчици пот. — Има логика. Листо, камък, врата. Споменати са като символи в една от книгите ми. „Погледни към дома, ангеле“, така се нарича.