Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 159

Не исках да напусна Ню Йорк, без да се сбогувам с Роуан Магръдър. Исках да научи, че може да се бях изпикал върху мъртвото лице на Лупе — бях се напил, наистина, — но не бях свалил гащите, за да свърша още нещо отгоре му. Това бе моят нескопосан начин да му кажа, че не съм се предал напълно. И че не смятам да се свия като заек в лъча от фаровете на приближаваща кола.

Очите на Калахан отново се насълзиха. Той ги избърса с ръкава си и продължи:

— Освен това предполагам, че исках да си взема сбогом с някого и някой да ми каже сбогом. Едно от онези сбогувания, с които се убеждаваме, че сме още живи. Исках да го прегърна, да му предам целувката на Лупе. И думите му: „Прекалено ценен си, за да те загубим.“ Исках…

Калахан видя Росалита, която се приближаваше с развети поли, и замълча. Тя му подаде малка плочка, върху която беше написано нещо с тебешир. За миг Еди си помисли, че посланието е обградено със звезди и полумесеци и гласи: „ЗАГУБЕН! КУЧЕ С ОСАКАТЕНА ПРЕДНА ЛАПА! ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО РОЛАНД! С ЛОШ НРАВ, ЧЕСТО ХАПЕ, НО НИЕ ГО ОБИЧАМЕ!“

— От Айзенхарт — вдигна очи Калахан. — Ако Овърхолсър е най-богатият земеделец по тези места, а Ибън Тук — богатият магазинер, Вон Айзенхарт е най-крупният скотовъдец. Казва, че със Слайтман Старши и Младши и вашия Джейк ще дойдат в „Пресвета Богородица“ по обяд, ако ви е угодно. Трудно ми е да разбера почерка му, но доколкото разбирам, ще посетите няколко ферми на път за „Рокинг Б“, където ще нощувате. Угодно ли ви е?

— Не съвсем — отвърна Роланд. — Преди това бих искал да имам картата.

Калахан погледна Росалита. Еди реши, че тази жена е доста повече от обикновена икономка. Тя се беше оттеглила на почетно разстояние, но чакаше. „Като добре школувана секретарка“ — помисли си той. Не се наложи Стареца дори да и кимне; тя се приближи веднага щом я погледна. Размениха няколко думи и Росалита тръгна.

— Ще обядваме на моравата пред църквата — обяви Калахан. — Има едно голямо дърво с дебела сянка. Сигурен съм, че докато свършим, близнаците Тавъри ще са готови с картата.

Роланд кимна доволно.

Калахан се изправи; присви очи и разтърка кръста си. — Сега искам да ви покажа нещо.

— Не довърши разказа си — напомни Сузана.

— Не, но времето лети. Ще разказвам, докато вървим, ако ще ви е удобно да слушате.

— Ще ни е удобно — каза Роланд и също се изправи. Изпита само лека болка; котешкото масло на Росалита бе свършило добра работа. — Кажи ми само две неща, преди да тръгнем.

— Ако мога, Стрелецо, с удоволствие.

— Онези, които оставяха обявите; срещна ли ги при скитанията си?

Калахан кимна замислено:

— Да, Стрелецо. — Погледна Еди и Сузана. — Виждали ли сте цветни снимки от онези, правени със светкавица, когато очите на хората излизат червени?

— Да — отвърна Еди.

— Техните очи са такива. Яркочервени. Какъв е вторият ти въпрос, Роланд?

— Те ли са Вълците, отче? Тези подлеци? Войниците на Пурпурния крал? Те ли са Вълците?

Калахан се замисли дълбоко, преди да отговори:

— Не съм убеден. Не мога да кажа със сто процента сигурност, ако разбираш. Но не мисля. Наистина те отвличат хора, и не само деца. — Той отново замълча. — Може да се каже, че са един вид Вълци. — Пак се поколеба, сетне повтори: — Да, един вид Вълци.