Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 142

Когато Стареца започна разказа си, Еди се беше надявал да претупа набързо историята и скоро да отидат в църквата и да разгледат онова, което бе скрито там. Не беше очаквал да се трогне, камо ли да се разчувства. Калахан бе изпитал неща, които Еди мислеше, че само той познава: тъгата на празните пластмасови чашки, търкалящи се по шосето, безнадеждността на ръждясалите табелки над бензиновите колонки, празния поглед на човешките очи в последния час преди зазоряване.

И най-вече непреодолимата жажда, която те мъчи понякога.

— Войните ли? Не знам. — Калахан въздъхна, после кимна: — Да, предполагам. Този първи ден прекарах по кината, след това спах в Уошинггън Скуеър Парк. Видях, че другите бездомници се завиват със стари вестници, затова и аз направих като тях. Ето пример как животът ми — самата ми същност — се беше променил в деня на погребението на Дани Глик. Няма да разберете веднага, но все пак следете мисълта ми. — Той погледна Еди и се усмихна. — И не се тревожи, синко, няма да говоря цял ден. Дори не цяла сутрин.

— Продължавай, разказвай, както ти е угодно, моля аз — подкани го Еди.

Калахан се засмя:

— Казвам благодарност-сай! Да, голяма благодарност-сай! Та мисълта ми беше, че се завих криво-ляво с „Дейли нюз“ и видях заглавната статия, която гласеше: „Братята Хитлер удрят в Куинс“.

— Мили Боже, братята Хитлер! Помня ги. Какви негодници. Обикаляха и пребиваха… кои? Евреите? Негрите?

— Всички. Издълбаваха свастики на челата им. Моята не успяха да довършат. Това е добре, защото след обезобразяването ми имаха намерение да продължат с нещо повече от побой. Но това беше няколко години по-късно, когато се върнах в Ню Йорк.

— Свастика — намеси се Роланд. — Сигула на самолета, който намерихме край Ривър Кросинг?

— Да — потвърди Еди и с крака си начерта пречупен кръст в тревата.

Тревата се изправи почти веднага, но Роланд се увери, че точно това трябваше да стои на челото на Калахан; ако го бяха довършили.

— През онзи късен октомврийски ден на 1975 братята Хитлер присъстваха само на заглавната страница, с която се бях завил — продължи Калахан. — По-голямата част от втория си ден в Ню Йорк прекарах в скитане и вътрешна борба с желанието да надигна някоя бутилка. Дълбоко в себе си не исках да се предам. Исках да се покая. В същото време чувствах кръвта на Барлоу, която ме изгаряше, все по-дълбоко и по-дълбоко. Всичко около мен миришеше различно, и не по-добре отпреди. Всичко изглеждаше различно, и не по-добре отпреди. Вкусът на кръвта му постоянно се връщаше в устата ми, вкус на развалена риба и вкиснало вино.

Не се надявах на избавление. Никога не съм си го помислял. Покаянието обаче не е избавление, нали? То не се прави, за да умилостивиш Господ. Правим го, за да очистим съвестта си тук, на земята. А човек не може да се покае, ако е пиян. Тогава още не смятах, че съм алкохолик, но се чудех дали не съм вампирясал. Ако слънцето започнеше да ме изгаря и изпитах влечение към вратовете на жените, щях да имам отговор. — Калахан вдигна рамене и се засмя. — А може би към вратовете на мъжете. Нали знаете какво разправят за свещениците: че сме банда обратни, които знаят само да клатят кръстове пред очите на хората.