Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 141

— Бихте ли ми взели една бутилка?

— Не може, правилата… — И задръжте рестото. Половин литър стига.

— Не ми трябват пияни в автобуса. След два часа пристигаме в Ню Йорк. Там пий, каквото искаш. — Шофьорът се опитва да се усмихне. — Това е градът на забавленията, нали знаеш?

Калахан добавя десет долара. Отново казва на шофьора, че половин литър му стига и не очаква да получи ресто. Шофьорът явно не е глупав, защото взима парите.

— Само да не драйфаш — предупреждава. — Не искам да ми драйфат в автобуса.

Калахан кимва. Няма да драйфа. Шофьорът влиза в комбинирания магазин за хранителни стоки, алкохол и закуски на изхода на Хартфорд в последния час преди зазоряване под неоновите светлини. В Америка има тайни шосета, шосета скривалища. Това магазинче стои на входа към пътната мрежа на тъмната страна и Калахан го чувства. Усеща го по начина, по който празните пластмасови чашки и фасовете се търкалят по асфалта, носени от утринния вятър. Вижда го върху табелката над бензиновите колонки, на която пише: „ЗА НОЩНО ЗАРЕЖДАНЕ ПРЕДПЛАТЕТЕ“. В момчето от другата страна на улицата, седнало на прага на една къща, хванало глава с двете си ръце — мълчаливо олицетворение на болка. Тайните шосета са близо и му шепнат:

— Хайде, приятел. Тук ще забравиш всичко, дори името, което си получил, когато си бил голо, лигаво бебе, все още омазано с кръвта на майка си. Привързали са ти това име като консервена кутия за опашката на куче. Тук обаче не се налага да го влачиш. Ела. Хайде. Той обаче не помръдва. Чака и скоро шофьорът се връща с половин литър „Олд лог кабин“ в кафяв хартиен плик. Тази марка е добре позната на Калахан. Половин литър сигурно струва два долара и четвърт, което означава, че шофьорът е спечелил бакшиш от около двайсет и осем кинта. Не е зле. Но това е Америка, нали? Даваш много, а получаваш малко. А и ако уискито премахне ужасния вкус от устата му — несравнимо по-мъчителен от болката в обгорената му ръка, — ще си струва трийсетте долара до последния цент. По дяволите, ще си струва, дори да даде стотачка.

— Без драйфане — предупреждава шофьорът. — Ако започнеш да драйфаш, ще те сваля насред магистралата, кълна се в Господ, ще го направя.

Когато автобусът спира на Порт Оторити, Дон Калахан вече е пиян. Но не повръща; просто седи кротко и чака да дойде времето за слизане, за да се влее в ранната утринна тълпа под хладните флуоресцентни лампи: наркомани, таксиметраджии, ваксаджии, момичета, готови да ти духат за десет кинта, ченгета с палки, наркопласьори с транзисторчета, чиновници, идващи на работа от Ню Джърси. Калахан се смесва с тях, пиян, но кротък; ченгетата с палките не проявяват особен интерес към него. На автогарата мирише на цигари, пот и изгорели газове. Автобусите ръмжат. Всички тук изглеждат свободни. Под хладната бяла неонова светлина всички изглеждат мъртви.

„Не — мисли си той, докато върви към табелката с надпис ИЗХОД. — Не мъртви. Вампирясали.“

8.

— Човече! — възкликна Еди. — Гледал си войните, нали? Гръцки, римски, Виетнамската.