Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 139

— Тъжно е да видиш как вярата изоставя някого — казва Барлоу и се пресяга.

Какво може да го спре? Кръстът на Калахан е съвсем тъмен. Сега той е проста гипсова отливка, купена от майка му в един дъблински магазин за сувенири, вероятно на космическа цена. Силата, способна да събаря стени и раздробява канари, я няма.

Барлоу изтръгва кръста от ръката му. Калахан изстенва жално, като дете, което е осъзнало, че Торбалан съществува и търпеливо е дебнал в прашния долап. И тук той чува звука, който ще го преследва до края на живота му, от Ню Йорк и потайните пътища на Америка през събранията на „Анонимни алкохолици“ в Топека, където най-после ще зареже алкохола, до последната му спирка в Детройт и живота му тук, в Кала Брин Стърджис. Ще си спомни този звук, когато получи белега на челото си и очаква смъртта. Ще го помни, когато наистина умре. Две глухи изпращявания, когато Барлоу счупва кръста, и изтропването на отломките, хвърлени на пода. Ще помни също така невероятно абсурдната мисъл, която му хрумна, докато вампирът протяга ръцете си към него: „Боже, трябва да пийна нещо.“

4.

Отчето погледна Роланд, Еди и Сузана с очите на човек, който си спомня най-ужасните моменти от живота си.

— Всякакви мисли и девизи съм чул на срещите на „Анонимни алкохолици“. За една от тях се замислям винаги, когато си спомня онази нощ. Когато Барлоу ме стисна за раменете.

— Коя? — попита Еди.

— Внимавай за какво молиш Господ. Защото може да го получиш.

— Получил си нещо за пиене? — изненада се Роланд.

— О, да. Получих нещо за пиене.

5.

Ръцете на Барлоу са силни и непоклатими. Той дръпва пастора към себе си и Калахан изведнъж: разбира какво ще се случи. Той няма да умре. Смъртта би била избавление.

„Не, само това не“ — опитва се да извика, но от устата му се изтръгва само немощен, жалък стон.

— Хайде, отче — прошепва вампирът.

Той притиска устата на Калахан до вонящата плът на хладното си гърло. Тук няма неспособност за съсредоточаване, социално отчуждение, етични или расови противоречия. Само вонята на смърт и една вена, разкъсана и пулсираща с гнилата, заразна кръв на Барлоу. Няма чувство за екзистенциална загуба, постмодернистичен стремеж към смъртта на американската ценностна система, дори не религио-психологичната вина на западното общество. Само усилие да спре да диша завинаги, да извие глава или и двете. Не му се удава. Той задържа дъха си сякаш цяла вечност, кръвта се размазва по бузата и челото му като цветовете на войната по лицето на индианец. Напразно. Накрая Калахан постъпва като всеки пленник на алкохола — отпива.

Това е краят.

6.

— Момчето се измъкна. Поне то. Барлоу ме пусна. Нямаше да е интересно, ако ме убие, нали? Скитах из умиращия град повече от час. Вампирите от първи тип не са много и слава Богу, защото първи тип могат да причинят дяволска бъркотия за много кратко време. Градът вече бе наполовина заразен, но аз бях твърде сляп, твърде шокиран, за да го осъзная. Никой от новите вампири не ме доближаваше. Барлоу ме беше белязал, както Господ белязал Каин, преди да го остави да се скита в пустинята. Белязан като негова собственост.