Читать «Вълците от Кала» онлайн - страница 127

— Все пак чувствам нещо — каза Еди и кимна към църквата. — Като… не знам, някаква тежест.

— Да. Тежест. Ужасно е. Тази нощ обаче спи. Слава тебе, Господи.

Калахан се прекръсти. В дъното на добре отъпкана и обградена с грижливо оформени храстчета алея имаше друга дървена сграда. Къщата на Калахан.

— Тази ли нощ ще ни разкажеш историята си? — попита Роланд.

Калахан погледна слабото, изтощено лице на Стрелеца и поклати глава:

— Нито дума, сай. Дори да не бяхте уморени. Това не е разказ за през нощта. Утре на закуска, преди с приятелите ти да тръгнете по задачите си. Приемаш ли?

— Да.

— Ами ако се събуди през нощта? — попита Сузана и кимна към църквата. — Ако се събуди и ни изпрати в тодаш?

— Ще отидем — отвърна Роланд.

— Ти вече знаеш какво да правиш с него, нали? — осведоми се Еди.

— Може би.

Четиримата тръгнаха по алеята към къщата.

— Има ли нещо общо със стария манихеец, с когото разговаряше? — попита Еди.

— Може би — повтори Роланд; обърна се към Калахан: — Кажи ми, отче, теб изпращало ли те е в тодаш! Думата ти е позната, нали?

— Позната ми с. Да, два пъти. Веднъж в Мексико. В едно градче на име Лос Сапатос. И веднъж… мисля… в Кралския замък. Голям късметлия съм, че се върнах втория път.

— За кой крал става дума? — попита Сузана. — Артур Елд ли?

Калахан поклати глава.

Белегът на челото му проблесна на звездната светлина.

— По-добре да не говорим за това сега. Не е за през нощта. — Погледна Еди. — Вълците идват. Това е достатъчен проблем. Сега този млад човек ми съобщава, че „Ред сокс“ отново изгубили световната купа… от „Метс“?

— За съжаление.

Еди заразказва за последния мач (за който Роланд не знаеше нищо) и така неусетно стигнаха къщата. Калахан имаше домашна прислужница. Тя не беше тук, но бе оставила кана с горещ шоколад на огнището. Докато отпиваха, Сузана се обади:

— Заля Джафърдс ми разказа нещо, което може да те заинтересува, Роланд.

Стрелеца вдигна вежди.

— Дядото на съпруга и живее у тях. Известен е като най-стария жител на Кала Брин Стърджис. Тян и старецът от години не се погаждат. Заля дори не знае за какво са си сърдити, толкова отдавна се е случило, но тя се разбира добре с него. Казва, че през последните две години доста оглупял, но още имал проблясъци. Той твърдял, че веднъж видял един от тези Вълци. Мъртъв. Твърди, че лично го убил.

— Мили Боже! — възкликна Калахан. — Не може да бъде!

— Това са думите на Заля.

— Струва си да го изслушаме — рече Роланд. — При последното идване на Вълците ли е станало?

— Не. И не при предпоследното, когато Овърхолсър едва е бил роден. Станало е още по-преди.

— Ако се появяват през двайсет и три години, трябва да е било преди около седемдесет — изчисли Еди.

Сузана кимна:

— Той е бил възрастен мъж още тогава. Разказал на Заля, че с един мойт местни младежи направили клопка на Вълците край Западния път. Не знам колко е един мойт, но…

— Пет-шест души. — Както и да е, дядото на Тян бил с тях. И убили един от Вълците.

— И какво после? — заинтересува се Еди. — Как е изглеждал, когато свалили маската му? — Заля не каза. Подозирам, че не и е разправил. Ние обаче трябва…