Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 64

Кралицата, която беше толкова красива в триумфа си, която бе толкова твърда в своята неприязън, отново е там, откъдето започна: безпарична вдовица без никакви изгледи за бъдещето. Би трябвало да се радвам, това е моето отмъщение за хилядите обиди, които нанесе на Изабел и мен, но не мога да не мисля за нея, и да се питам как ще преживее раждането в тъмните стаи на убежището под Уестминстърското абатство, и как изобщо ще излезе от там?

Баща ми спечели Англия — отново е такъв, какъвто беше, неудържим победител. Джордж вървеше предано до него по време на целия поход, въпреки че династията Йорк го изкушаваше да извърши предателство, и баща ми направи всичко, което се зарече. Трябва да се присъединя към него, веднага щом с принц Едуард се оженим; чакаме само разрешение от папата, за да потвърдим съюза си. Като млад съпруг и съпруга ще се присъединим към татко в Англия, и ще бъдем провъзгласени за принц и принцеса на Уелс. Ще бъда винаги редом с кралица Маргарет Анжуйска; тя е мой ментор и мой наставник. Отново ще изпратят хермелиновите кожи от гардероба на кралица Елизабет; само че този път ще ги пришият към моите рокли.

— Млъквай! — казва Изабел. — Пак го правиш.

— Не мога да го повярвам. Не мога да го разбера — казвам й. — Трябва да го повтарям отново и отново, за да се накарам да повярвам.

— Е, съвсем скоро ще можеш да мърмориш на съпруга си и да видиш дали му харесва да се буди до лудо момиче, което не спира да шепне — казва тя грубо. — А аз ще мога да спя сутрин.

Това ме кара да млъкна, както тя знае, че ще стане. Виждам годеника си всеки ден, когато той идва да поседи при майка си следобед, и вечер, когато всички отиваме на вечеря. Той взема ръката й, аз вървя зад тях. Тя се ползва с привилегиите на кралица, аз съм само бъдеща принцеса. Разбира се, той е с три години по-възрастен от мен и може би затова се държи така, сякаш едва може да си направи труда въобще да се занимава с мен. Сигурно е мислел за баща ми със същия ужас и омраза, с които ние бяхме научени да мислим за майка му; може би това е причината да бъде толкова студен към мен. Може би затова имам чувството, че все още сме непознати, почти врагове.

Той има русите коси на майка си; почти медноруси. Има нейното кръгло лице и малката й разглезена уста. Гъвкав и силен е, обучен е да язди и да се бие, знам, че е храбър, защото хората казват, че е добър в двубоите. По бойните полета е още от дете, може би е закоравял и от него не може да се очаква да изпитва привързаност към някакво момиче, което е дъщеря на някогашния му враг. Разказват една история за него — как, едва седемгодишен, наредил рицарите на Йорк, които охранявали баща му, да бъдат обезглавени, макар че опазили баща му невредим по време на битката. Никой не ми казва, че това не е вярно. Но може би вината е моя — никога не съм питала някого от придворните на майка му дали такова малко момче би могло да стори подобно нещо, дали, всъщност, то изобщо се е случило: дали той с леко сърце е дал такава ужасяваща заповед. Не смея да попитам майка му дали е вярно, че е поискала от седемгодишния си син да посочи от каква смърт да умрат двама достойни мъже. Всъщност, аз никога не я питам за нищо.