Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 249

— Това са мистерии — казвам на принцеса Елизабет. — Маргарет Анжуйска ме научи как да бъда кралица, а може би аз на свой ред научих вас как да бъдете кралица. Това наистина е колелото на съдбата — описвам с показалеца си кръг във въздуха, — знакът за колелото на съдбата. Човек може да се издигне много високо и може да падне много ниско, но рядко може да завърти колелото по собствена воля.

В стаята притъмнява. Питам се къде ли е отишло времето.

— Опитайте се да бъдете добра кралица — казвам й, макар че сега думите са без значение за мен. — Нощ ли е вече?

Тя става и отива до прозореца.

— Не. Не е нощ. Но се случва нещо много странно.

— Кажете ми какво можете да видите?

— Да ви помогна ли да дойдете до прозореца?

— Не, не, твърде уморена съм. Само ми кажете какво виждате.

— Виждам, че слънцето се замъглява, сякаш някой плъзга по него някакъв диск — тя засенчва очи с длан. — Ярко е както винаги, но една тъмна сфера минава през него — тя поглежда към леглото, примигвайки, сякаш замаяна. — Какво може да значи това?

— Движение на планетите? — предполагам.

— Реката притихна и сякаш е неподвижна. Рибарските лодки гребат към брега, а мъжете изтеглят лодките, сякаш се боят от висок прилив. Много е тихо — тя се заслушва за миг. — Всички птици престанаха да пеят, дори чайките не крякат. Сякаш за миг е настъпила нощ.

Тя поглежда надолу, към градината.

— Конярите и кухненските прислужници излязоха, до един са вперили поглед нагоре към небето. Комета ли е, как мислите?

— Как изглежда?

— Слънцето е като златен кръг, а черният диск го крие, с изключение на ръба, който пламти като огън, твърде ярък за гледане. Но всичко друго е черно.

Тя отстъпва назад от прозореца и виждам, че малките ромбовидни стъкла са черни като нощта.

— Ще запаля свещите — казва тя припряно. — Толкова е тъмно. Все едно е полунощ.

Тя запалва една свещ от огнището и започва да пали свещите в техните поставки от двете страни на огъня и на масата до леглото ми. Лицето й в светлината на свещите е бледо.

— Какво може да означава това? — пита тя. — Дали е поличба за нашествието на Хенри Тюдор? Или че негова светлост ще постигне победа? Не може да е… възможно ли е да е… краят на дните?

Питам се дали е права и дали това е краят на света, дали Ричард ще бъде последният крал от династията на Плантагенетите, когото Англия ще има, а аз ще видя сина си Едуард още тази нощ.

— Не зная — казвам.

Тя се връща на мястото си до прозореца.

— Толкова е тъмно — казва. — По-тъмно от всякога. Реката е тъмна и всички рибари палят факлите си на речния бряг, а всички кораби са спрели. Момчетата от готварницата са се прибрали отново вътре. Сякаш всички се страхуват от тъмнината.