Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 248

— Сигурен ли сте в това? — прошепвам.

— Не са погребани в Тауър — казва той. — Сигурен съм в това. И не съм ги убил. Не мислех, че такава е вашата заповед, а дори да беше така, нямаше да се подчиня на подобно нареждане.

Разтърсва ме дълбока въздишка.

— Значи съвестта ми е чиста?

Той се покланя:

— И моята също.

Отивам в спалнята си, когато чувам групата на ловците да се връща; не мога да понеса шума от говора им и да видя светналите им лица. Моята камериерка ми помага да си легна, а после вратата се отваря и принцеса Елизабет се вмъква тихо вътре.

— Дойдох да проверя дали не ви трябва нещо — казва тя.

Завъртам отрицателно глава, отпусната на богато избродираната възглавница.

— Нищо — казвам. — Не ми трябва нищо.

Тя се поколебава.

— Да ви оставя ли? Или да поседя при вас?

— Можете да останете — казвам. — Има нещо, което трябва да ви кажа.

Тя чака, застанала близо до леглото, със сключени ръце, с напрегнато, но търпеливо изражение на младото лице.

— Става дума за братята ви…

Изведнъж лицето й светва.

— Да? — прошепва тя.

Никой не би могъл да си помисли дори за миг, че това е лице на скърбяща сестра. Тя знае нещо, знам, че знае. Майка й е направила нещо или е успяла да измисли нещо, по някакъв начин ги е спасила. Може някога да ги е мислела за мъртви, и да е проклела убиеца им. Но това е момиче, което очаква да чуе добри вести за братята си. Това не е момиче, смазано от загубата — тя знае, че те са невредими.

— Мисля, че не зная нищо повече от вас — казвам предпазливо. — Но получих уверение, че не са били убити в Тауър, и че не ги държат в Тауър.

Тя не се осмелява да направи нещо повече, освен да кимне.

— Предполагам, че сте се заклели да пазите тайна?

Отново онова едва забележимо движение на главата.

— Тогава може би отново ще видите вашия Едуард в този живот. А аз ще видя моя в рая.

Тя се отпуска на колене до леглото ми:

— Ваша светлост, моля се да оздравеете — казва тя искрено.

— Във всеки случай можете да кажете на майка си, че не съм играла никаква роля в изчезването на синовете й — казвам. — Можете да й кажете, че нашата вражда е приключена. Моят баща уби нейния, сестра ми е мъртва, нейният и моят син са погребани, а аз също си отивам.

— Ще й предам това съобщение, ако желаете. Но тя не храни враждебност към вас. Знам, че е така.

— Имала е емайлирана кутия — казвам тихо. — А в нея е имало късче хартия? А върху това късче хартия — две имена, написани с кръвта й?

Момичето среща спокойно погледа ми.

— Тези имена «Изабел» и «Ан» ли бяха? — питам. — Беше ли тя мой враг и враг на сестра ми? С право ли съм се бояла от нея през всички тези години?

— Имената бяха «Джордж» и «Уорик» — казва тя простичко. — Хартията беше от последното писмо на дядо ми. Баща й писал на майка й в нощта, преди да го обезглавят. Майка ми се закле, че ще си отмъсти на Джордж и на баща ви, които причиниха смъртта му. Това бяха имената. Не други. И тя си отмъсти.

Облягам се назад на възглавницата си и се усмихвам. Изабел не е умряла от проклятието на _онази_ жена Удвил. Баща ми загина на бойното поле, Джордж беше екзекутиран по нейна заповед. Тя не ме държи във властта си. Вероятно е знаела от години, че синовете й са невредими. Така че може би синът ми не е умрял, поразен от нейното проклятие. Не съм му навлякла проклятието. Свободна съм и от този страх. Може би не умирам от отровата й.