Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 250

Замълчава за миг.

— Струва ми се, че става малко по-светло. Да, мисля, че просветлява. Не е като зората, това е ужасна светлина, студена, жълта светлина, която не прилича на нищо, което съм виждала преди. Сякаш жълтото и сивото са се слели — отново млъква, после продължава: — Сякаш слънцето замръзва. Става по-ярко, става по-светло, слънцето излиза иззад тъмнината. Сега виждам дърветата и другата страна на реката — спира, за да се заслуша. — А птиците започват да пеят.

Отвън пред прозореца ми косът надава пронизителния си, въпросителен зов.

— Сякаш светът е прероден — казва Елизабет зачудено. — Колко странно. Дискът се отдръпва от слънцето, слънцето отново свети ярко в небето, и всичко отново е топло, слънчево и пролетно.

Тя се връща до леглото.

— Обновено — казва. — Сякаш можем да започнем всичко наново, съвсем отначало.

Усмихвам се на оптимизма й, на вярата на младите и лекомислените, и казвам:

— Мисля, че сега ще заспя.

Сънувам. Сънувам, че съм на бойното поле в Барнет и баща ми говори на войниците си. Извисява се на черния си кон, с шлем под мишница, за да могат всички да видят дръзкото му, смело лице и неговата увереност. Той им казва, че ще ги отведе до победа, че истинският принц на Англия чака да отплава през Тясното море, и че ще доведе със себе си Ан, новата кралица на Англия, и че тяхното царуване ще бъде време на мир и благоденствие, благословено от Бог, защото истинският принц и истинската принцеса ще се възкачат на троновете си. Изрича името ми «Ан» с такава любов и гордост в гласа си. Казва, че неговата дъщеря Ан ще бъде кралица на Англия, и че тя ще бъде най-добрата кралица на Англия, която светът е виждал.

Виждам го, ярко като жив, да се смее, уверен и могъщ, докато им обещава, че добрите времена идват, че трябва само да устоят, да бъдат верни, и ще победят.

Премята крак през тялото на коня си и се спуска на земята. Потупва коня си по шията и едрата тъмна глава се обръща доверчиво, когато ръката му се вдига да отмести леко черните помръдващи уши, които потрепват напред, за да се заслушат в гласа му.

— Други командири ще поискат да се изправите и да се биете, ще поискат от вас да се сражавате до смърт — казва им той. — Знам това. И аз съм чувал това. Участвал съм в битки, в които командирите са искали от войниците си да се сражават до смърт, а после са бягали и са ги изоставяли.

Мъжете започват да мърморят в знак на съгласие. Виждали са битки, в които командирите им са ги предали, просто така.

— Други командири ще поискат от вас да се изправите и да се биете до смърт, но когато битката се обърне срещу тях, ще изпратят пажовете си да доведат конете им и ще ги видите как си тръгват. Ще посрещнете нападението сами, ще загинете, другарите ви ще загинат, но те ще пришпорят конете си и ще избягат. Знам това. Виждал съм го, също както и вие.

Разнася се мърморене в знак на съгласие от войниците, които са успели да избягат, които помнят свои другари, неуспели да се измъкнат навреме.

— Нека това бъде моята клетва пред вас.

Той взема големия си меч и внимателно, намирайки опипом ребрата на коня, опира острия връх на оръжието между ребрата, насочен към сърцето. Сред войниците се разнася нисък невярващ шепот, а аз извиквам в съня си: «Не, татко! Не!»