Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 247

Откривам, че трябва да се подготвя за смъртта си. Не се боя от нея. Откакто изгубих сина си, съм уморена до дъното на душата си, и си мисля, че когато тя най-сетне дойде, това ще означава да си легна да спя без страх от сънища, без страх, че ще се събудя. Готова съм да си легна да спя. Уморена съм.

Но първо има нещо, което трябва да направя. Повиквам сър Робърт Бракънбъри, добрия приятел на Ричард, и той идва в покоите ми на сутринта, докато останалите придворни са на лов. Придворната ми дама го пуска да влезе и си отива, когато я отпращам с махване на ръка.

— Трябва да ви попитам нещо — казвам.

Той е потресен от вида ми.

— Каквото пожелаете, ваша светлост — казва той. От бързо мярналото се по лицето му колебание виждам, че няма да ми каже всичко.

— Веднъж ме попитахте за принцовете — казвам. Твърде изтощена съм, за да говоря със заобикалки. Трябва да узная истината. — Момчетата Ривърс, които бяха в Тауър. Тогава знаех, че би трябвало да бъдат умъртвени, за да не застрашават положението на съпруга ми на трона. Вие казахте, че съм твърде мекосърдечна, за да дам заповедта.

Той коленичи пред мен и взема слабите ми пръсти в своите големи ръце.

— Помня.

— Аз умирам, сър Робърт — казвам искрено. — И бих искала да знам какво трябва да изповядам, когато приемам последното причастие. Можете да ми кажете истината. Изпълнихте ли желанието ми? Предприехте ли нещо, за да спасите Ричард от опасност, както знам, че винаги сте готов да направите? Приехте ли думите ми като заповед?

За един дълъг миг настъпва мълчание. После той поклаща едрата си глава.

— Не можах да го сторя — казва тихо. — Не бих могъл да го сторя.

Пускам ръцете му и се облягам назад в стола си. Той се отпуска на пети.

— Живи ли са, или мъртви? — питам.

Той раздвижва едрите си рамене и ги присвива.

— Не знам, ваша светлост. Но ако ги търсех, не бих започнал в Тауър. Те не са там.

— От къде бихте започнали да търсите?

Очите му са сведени към пода под коленете му.

— Бих започнал да търся някъде из Фландрия — казва той. — Някъде близо до владенията на тяхната леля, Маргарет Йоркска. Някъде, където близките на съпруга ви винаги изпращат децата си, когато се страхуват за тях. Ричард и Джордж бяха изпратени във Фландрия като момчета. Джордж, херцог Кларънс, смяташе да изпрати сина си отвъд морето. Така правят винаги Плантагенетите, когато децата им са в опасност.

— Мислите, че са се измъкнали? — прошепвам.

— Знам, че не са в Тауър, и знам, че не са били убити, докато аз съм бил на пост.

Допирам ръка до гърлото си, където мога да почувствам как пулсът ми блъска като чук. Отровата тече гъста във вените ми, изпълва дробовете ми, така че едва мога да дишам. Ако можех да си поема дъх, щях да се разсмея при мисълта, че синовете на Едуард са живи, макар моят да е мъртъв. Че може би, когато Ричард потърси наследник, не принцеса Елизабет, а някой от синовете на Ривърс ще излезе напред.