Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 201
Филипа Грегъри
Не си помислям всичко това изведнъж. Първо потеглям от Лондон с обичайното чувство на радост и облекчение, което изпитвам винаги, когато оставяме зад гърба си Бишъпс Гейт, и потеглям на север при момчето си и малките си племенници. Преследва ме странно, неуловимо съмнение, че бързият поглед на кралицата към брат й не е означавал нищо добро за нас, нито за някой друг, освен за тази тясно свързана двойка — но не си помислям нищо повече от това.
55
Стоя в ливадата пред стените на замъка, и гледам как децата се упражняват в езда. Имат три силни коня, приплод от яките диви кончета, които живеят тук в пустошта, и яздят в тръс с тях през поредица малки препятствия. Конярите поставят препятствията все по-високо и по-високо, докато всички ездачи последователно успеят да ги прескочат. Моята задача е да определя кога е твърде високо за Теди, но Маргарет и Едуард могат да продължат, а после да обявя победител. Откъснала съм половин дузина напръстничета, и увивам от тях венец за победителя. Маргарет прескача препятствието отведнъж и ми хвърля тържествуваща широка усмивка; тя е смело малко момиче и е готова да насочи кончето си към всяко предизвикателство. Синът ми я следва, прескачайки препятствията, като язди не толкова елегантно, но още по-решително. Мисля си, че скоро трябва да му дадем по-едър кон и ще трябва да се обучава за двубои на арената за възрастни.
Камбаните на параклиса започват да бият с внезапен рязък звън. Петлите литват от гредите на замъка с рязко мрачно крякане, а аз се обръщам разтревожено. Децата спират кончетата си и ме поглеждат.
— Не знам — отговарям на въпроса, изписал се по озадачените им лица. — Връщайте се в тръс в замъка, хайде, бързо.
Звукът, който вдига тревога, не е обичайният камбанен звън, а равномерно биене, което означава смърт, смърт в семейството. Но кой може да е умрял? За миг се питам дали са намерили майка ми мъртва в покоите й и са наредили да се бие камбаната, за да известят една смърт, която всъщност беше обявена преди години. Но нима нямаше да дойдат да съобщят първо на мен? Придърпвам полите на роклята си, за да не ми пречат, та да мога да изтичам със сигурна походка надолу по каменистата пътека до портата на замъка и да последвам децата във вътрешния двор.
Ричард е на стъпалата, които водят нагоре към голямата зала, а около него се събират хора. Държи в ръка някакъв лист; виждам кралския печат и първата ми пламенна надежда е, че молитвите ми са получили отговор и кралицата е мъртва. Изтичвам нагоре по стъпалата да застана до него и той казва, със задавен от скръб глас:
