Читать «Пленница на короната» онлайн - страница 194
Филипа Грегъри
Кралицата устоява на погледа ми за миг, сякаш се кани да ме предизвика, да види дали може да ме принуди да изрека изменнически или бунтовни думи. Виждам как съпругът ми се напряга, сякаш се готви за нападение, и се приближава малко по-плътно към брат си, сякаш за да отвлече вниманието му от дяволицата, която го държи под ръка. После тя се усмихва с прекрасната си усмивка и вдига очи към съпруга си с познатия си прелъстителен маниер.
— Мисля, че е редно да позволим на децата Кларънс да живеят с леля си, не смятате ли, ваша светлост? — пита тя със сладък глас. — Може би това ще утеши всички тях в загубата им. И съм сигурна, че моята сестра Ан ще бъде добра настойница на малките си племенница и племенник.
— Съгласен съм — казва кралят и кимва на Ричард: — Радвам се да направя услуга на жена ти.
— Осведомявайте ме редовно как растат — казва ми кралицата, докато се обръща да си върви. — Колко жалко, че бебето й умря. Как му беше името?
— Ричард — казвам тихо.
— На баща ви ли го кръсти? — пита тя, назовавайки убиеца на баща си, на брат си, обвинителя на майка й, човекът, който цял живот бе неин враг.
— Да — казвам, без да зная какво друго мога да кажа.
— Колко жалко — повтаря тя.
52
Мисля си, че съм спечелила. Същата вечер и в дните след това, мълчаливо празнувам победата си. Празнувам без думи, дори без усмивка. Изгубих сестра си, но децата й ще бъдат поверени на мен и ще ги обичам като свои. Ще им разказвам, че майка им беше красавица, а баща им беше герой, и че Изабел ги повери на мен.
Пиша до замъка Уорик и съобщавам, че веднага щом пътищата са достатъчно проходими за пътуването, двете деца ще отидат в Мидълхам. Седмици по-късно, след забавяне заради снега и бурите, получавам отговор от замъка, за да ми съобщят, че Маргарет и Едуард са потеглили, добре увити, в две носилки заедно с бавачките си. Седмица по-късно получавам вест от Мидълхам, че са пристигнали благополучно. Прибрала съм децата на Изабел зад дебелите стени на най-хубавия ни замък и се заричам да ги опазя.
Отивам при съпруга си, докато той изслушва прошения в приемната си в замъка Бейнардс. Чакам търпеливо, докато десетките хора излагат молбите и оплакванията си, а той слуша внимателно и отсъжда справедливо по всяко искане. Ричард е прекрасен господар. Той разбира, както разбираше баща ми, че на всеки човек трябва да бъде позволено да изложи мислите си, че всеки ще отдаде верността си, ако може да бъде сигурен, че господарят ще му се отплати със закрила. Той знае, че богатството не е в земята, а в мъжете и жените, които обработват тази земя. Нашето богатство и влияние зависят от обичта на хората, които ни служат. Ако те са готови да сторят всичко за Ричард — както биха сторили всичко за баща ми — тогава той има цяла армия на свое разположение, за каквото и да му потрябва. Това е истинска власт, това е истинско богатство.
Когато и най-последният от тях е приключил и е превил коляно, благодарил е на Ричард за грижата и си е отишъл, съпругът ми вдига поглед от книжата, които подписва, и ме вижда.
