Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 21

— Така е — съгласи се Илирио, — но светът е една огромна паяжина и човек не смее и една нишка да пипне, за да не затреперят всички други. Още вино? — Лапна поредното чушле. — Не, нещо по-добро. — Магистърът плесна с ръце.

Щом чу сигнала, един от слугите влезе с покрито блюдо. Постави го пред Тирион, а Илирио се наведе над масата и махна капака.

— Гъби — заяви магистърът, щом миризмата лъхна. — Целунати с чесън и къпани в масло. Казвали са ми, че вкусът е изключителен. Вземи си една, приятелю. Две си вземи.

Тирион почти бе вдигнал тлъста черна гъба към устата си, но нещо в гласа на Илирио изведнъж го спря.

— След вас, милорд. — Бутна блюдото към домакина си.

— Не, не. — Магистър Илирио побутна блюдото назад. За миг сякаш пакостливо момче надникна от подпухналата плът на търговеца на сирене. — След теб. Настоявам. Готвачката ги приготви специално за теб.

— Сериозно? — Спомни си готвачката, с брашното по ръцете, тежките цици, нашарени с тъмносини вени. — Много мило от нейна страна, но… не. — Тирион пусна гъбата в локвичката масло, откъдето я бе взел.

— Твърде подозрителен си. — Илирио се усмихна зад раздвоената жълта брада. „Маже я всяка сутрин, за да лъщи като злато“, помисли Тирион. — Страхлив ли си? Не бях чувал това за теб.

— В Седемте кралства се смята за тежко нарушение на гостоприемството да отровиш госта си на вечеря.

— Тук също. — Илирио Мопатис посегна за чашата си. — Но пък когато един гост явно желае да сложи край на живота си, какво пък, домакинът му трябва да се подчини, нали? — Удари глътка. — Магистър Ордело беше отровен с гъба няма и преди половин година. Не било кой знае колко болезнено, казват. Малко стягане в червата, внезапна болка зад очите — и край. Защо да умре човек с вкус на кръв в устата, щом може да е масло и чесън?

Джуджето изгледа блюдото пред себе си. Устата му се напълни със слюнка от миризмата на чесън и масло. Отчасти ги искаше тия гъби, макар да знаеше какво са. Не беше достатъчно храбър да понесе хладна стомана в корема си, но с гъба нямаше да е толкова трудно. Това го уплаши неописуемо.

— Бъркате ме с някого.

— Нима? Чудя се. Ако по-скоро си готов да се удавиш във вино, само кажи и ще стане, и то бързо. Давенето чаша по чаша хаби и време, и вино.

— Бъркате ме — повтори Тирион, този път по-високо. Гъбите в маслото лъщяха на светлината на лампата, тъмни и подканящи. — Нямам никакво желание да умра, уверявам ви. Имам… — Гласът му заглъхна разколебан. „Какво имам всъщност? Живот да живея ли? Работа ли да свърша? Деца да отгледам, земи да управлявам, жена да обичам?“

— Нищо нямаш — довърши вместо него магистър Илирио. — Но това можем да го променим. — Взе си гъба и я сдъвка енергично. — Вкусно.

— Значи не са отровни. — Тирион се подразни.

— Не. Защо да ти желая злото? — Магистър Илирио изяде още една. — Трябва да покажем малко доверие един към друг. Хайде, хапни. — Плесна отново с ръце. — Чака ни работа. Малкият ми приятел трябва да укрепи силите си.

Слугите поднесоха чапла пълнена със смокини, телешки котлети, бланширани с бадемов сок, селда в сметана, захаросани лукчета, миризливи сирена, плата с охлюви и сладки хлебчета, и черен лебед в перушината. Тирион отказа лебеда, понеже му напомни за една вечеря със сестра му. Подкрепи се с чапла и селда обаче и хапна няколко подсладени лукчета. А слугите пълнеха чашата му с вино всеки път, щом я опразнеше.