Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 17

Започна проучванията си с кухнята, където две дебели жени и кухненското ратайче го поглеждаха предпазливо, докато похапваше сирене, хляб и смокини.

— Добро ви утро, прелестни дами — каза им с поклон. — Знаете ли накъде отиват курвите? — След като не отвърнаха, повтори въпроса си на висок валириански, макар да се наложи да каже куртизанка вместо курва. Този път по-младата и по-дебела готвачка му отвърна със свиване на рамене.

Зачуди се какво ще да направят, ако ги хване за ръце и ги замъкне в спалнята си. „Никоя няма да посмее да ти откаже“, бе казал Илирио, но Тирион някак си не мислеше, че е имал предвид тези двете. По-младата бе достатъчно стара, за да му е майка, а по-старата сигурно беше нейната майка. Двете бяха дебели почти колкото Илирио, с цици по-големи от неговата глава. „Бих могъл да се задуша в плът.“ Тия бяха най-лошите начини да се умре. Както баща му умря например. „Трябваше да го накарам да изсере малко злато, преди да издъхне.“ Лорд Тивин можеше да е бил скъперник с одобрението и обичта си, но станеше ли въпрос за пари, винаги беше с широка ръка. „Единственото по-жалко нещо от джудже без нос е джудже без нос, което няма злато.“

Тирион остави дебеланите със самуните и котлите им и тръгна да потърси мазето, където Илирио го беше излял от бурето предната нощ. Не беше трудно за намиране. Имаше достатъчно вино да го държи пиян сто години: сладки червени вина от Дорн, светъл пентошки кехлибар, зелен мирски нектар, шейсет бурета арборско злато, дори вина от приказния изток, от Карт, Юай Тай и Асшаи край Сянката. Накрая Тирион си избра буре силно вино, със знака от личната изба на лорд Рънсфорд Редвин, дядото на сегашния господар на Арбор. Вкусът му бе упоителен и замайващ на езика, цветът — толкова тъмен пурпур, че изглеждаше почти черен в смътно осветеното подземие. Тирион си напълни чаша и бутилка за всеки случай, и ги отнесе горе в градините да пие под черешите.

Случайно излезе през друга врата и така и не намери езерцето, което бе зърнал от прозореца си, но все едно. Градините зад къщата бяха също толкова приятни, а и много по-просторни. Поскита из тях, докато пиеше. Стените можеха да засрамят всеки истински замък, а декоративните железни шипове изглеждаха странно голи без главите, които да ги красят. Тирион си представи как би изглеждала главата на сестра му там горе, с катран в златната коса и бръмчащи мухи в устата. „Да, а за Джайм — шипът до нея. Никой не бива да застава между брат ми и сестра ми.“

С въже и кука можеше да се прехвърли през стената. Имаше силни мишци и не тежеше много. Трябваше да може да я изкатери, стига да не се нанижеше на някой шип. „Ще си потърся въже утре.“

Видя три врати, докато обикаляше: главния вход с къщичката за вратаря, задна врата при кучкарниците и градинска вратичка, скрита зад плет от светлозелен бръшлян. Последната беше с верига, другите се пазеха. Пазачите бяха дебели и с лица, гладки като бебешко дупе, и всеки носеше бронзова шапка с остър шип. Тирион можеше да познае евнуси, като ги видеше. Знаеше с какво са прочути. Казваха, че не се боят от нищо, не изпитват никаква болка и са верни до гроб на господарите си. „Няколкостотин от тях биха ми свършили добра работа. Жалко, че не помислих за това, преди да стана просяк.“