Читать «Танц с дракони» онлайн - страница 15

— Пияно джудже. — Каза го на Общата реч на Вестерос.

— Сплут морж.

Устата на Тирион бе пълна с кръв. Изплю я в краката на дебелия. Намираха се в дълго сумрачно подземие със сводести като бъчви тавани. Каменните стени бяха зацапани със селитра. Обкръжаваха ги бурета с вино и ейл, предостатъчно пиене за едно жадно джудже за през нощта. „Или за цял живот.“

— Безочлив си. Харесва ми това у едно джудже. — Дебелият се разсмя и месата му се раздрусаха толкова силно, че Тирион се уплаши да не паднат и да го затиснат. — Гладен ли си, мой малки приятелю? Уморен ли си?

— Жаден. — Тирион се надигна с усилие на колене. — И мръсен.

Дебелият подуши.

— Първо баня, точно така. После храна и меко легло, нали? Слугите ми ще се погрижат за това. — Домакинът му остави настрана чука и длетото. — Къщата ми е твоя. Всеки приятел на мой приятел отвъд водата е приятел на Илирио Мопатис, да.

„А на всеки приятел на Варис Паяка ще повярвам дотолкова, доколкото мога да го преметна.“

Дебелият се представи добре с обещаната баня обаче. Още щом се отпусна в горещата вода и затвори очи, Тирион заспа дълбоко. Събуди се гол, в постеля от гъши пух, толкова мека, че все едно го беше глътнал облак. Езикът му сякаш беше пуснал четина и гърлото му бе надрано, но членът му се беше втвърдил като желязна пръчка. Изтъркаля се от леглото, намери нощно гърне и се постара да го напълни, като простена от удоволствие.

В стаята бе полутъмно, но между дъските на капаците се процеждаха лъчи светлина. Тирион тръсна последните капки и се заклатушка по пъстрите мирски килими, меки като пролетна трева. Изкатери се непохватно на стола до прозореца и отвори капаците да види къде са го пратили Варис и боговете.

Под прозореца му шест череши стояха на стража около мраморно езерце, разперили тънки голи кафяви клони. Над водата стоеше голо момче, в поза като за двубой, с разбойнически меч в ръка. Беше жилаво и красиво, не по-голямо от шестнайсет, с права руса коса, забърсала раменете му. Толкова живо изглеждаше, че на джуджето му трябваше доста време, докато разбере, че е направено от боядисан мрамор, макар мечът му да блестеше като истинска стомана.

Зад езерцето се издигаше тухлена стена, дванайсет стъпки висока и с железни шипове по върха. Отвъд нея беше градът. Море от керемидени покриви, струпани нагъсто около залива. Видя четвъртити тухлени кули, голям червен храм, далечно имение на някакъв хълм. Слънчева светлина блещукаше над дълбоките води в далечината. В залива плуваха рибарски лодки и платната им пърхаха на вятъра. Видя и мачти на по-големи кораби, щръкнали покрай брега. „Някой от тях със сигурност е за Дорн или за Източен крайморски страж.“ Нямаше с какво да плати за превоза обаче, нито беше годен да гребе. „Сигурно бих могъл да се хвана за прислужник и да си платя пътя, като оставя екипажа да ме клати по Тясното море.“

Зачуди се къде е. „Дори въздухът тук мирише другояче.“ Дъх на странни подправки се долавяше в мразовития есенен въздух, чуваха се неясни викове, понесли се над стената откъм улиците зад нея. Звучеше донякъде като валириански, макар да не можеше да разпознае повече от една дума от пет. „Не е Браавос — заключи той. — Нито Тирош.“ Голите клони и студът отхвърляха възможността да е Лис, Мир или Волантис също така.