Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 54

— Че кой го иска туй момче?

Другите златни плащове вече слизаха и заставаха до конете си.

— Защо се крием? — прошепна Бивола.

— Мен търсят — отвърна с шепот Аря. Ухото му миришеше на сапун. — Мълчи.

— Кралицата го иска, старче, не че е твоя работа — каза офицерът и извади тънък свитък от колана си. — Ето печата и заповедта на Нейна милост.

Зад плета Бивола поклати недоверчиво глава.

— Че за какво пък ще търсят точно теб, Ари?

Тя го ощипа по рамото.

— Хайде, млъкни!

Йорен опипа свитъка със златистия восък на печата.

— Хубав е. — Извърна глава и се изплю в пръстта. — Работата е, че момчето сега е на Нощния страж. Каквото и да е направил в града, колкото кучешка пикня не важи вече.

— Кралицата не я интересува мнението ти, старче, нито пък мен — каза офицерът. — Ще взема момчето.

Аря помисли за бягство, но си даде сметка, че няма да стигне далече с магарето, след като златните плащове имаха коне. А и толкова й беше омръзнало да бяга. Избяга, когато за нея дойде сир Мерин, и след това пак, когато убиха баща й. Ако беше истинска танцуваща по водата, трябваше да излезе сега с Игла и да ги убие всички, и повече да не бяга от никого и от нищо.

— Никого няма да вземеш — опъна се Йорен. — Има си закони за тия неща.

Златният плащ извади късия си меч.

— Ето ти го закона.

Йорен погледна оголеното острие.

— Хм. Това не е закон. Само някакъв меч. Че то и аз си имам такъв.

Офицерът се усмихна.

— Стар глупак. Водя петима със себе си.

Йорен се изплю.

— Аз пък имам трийсет.

Златният плащ прихна.

— Тази сган? — каза един от хората му, дебелак със счупен нос. — Кой е първият?

Тарбър измъкна вилата от купата сено до себе си.

— Аз съм.

— Не, аз съм — викна Кътджак, едрият каменоделец, и издърпа чука от кожената си престилка — никога не се разделяше с него.

— Пробвай с мен. — Курц се надигна от земята с ножа си за дране в ръката.

— С него, обаче първо с мен. — Кос вдигна дългия си лък.

— С всички нас — каза Райсън и стисна здраво дебелата тояга, с която се подпираше при ходене.

Добер се появи гол на входа за банята, с дрехите си на вързоп, но като видя какво става, пусна всичко с изключение на камата си и попита:

— Бой ли ще има?

— Така изглежда — рече Горещата баница и клекна да вдигне един камък. Аря не можеше да повярва на очите си. Та тя мразеше Горещата баница! Откъде накъде ще рискува живота си за нея?

Онзи със счупения нос, изглежда, продължаваше да мисли, че всичко това е смешно.

— Ей, я да оставите камъните и пръчките, преди да съм ви напердашил. Никой от вас не знае от кой край се държи мечът.

— Аз знам! — Аря нямаше да позволи да загинат за нея като Сирио. Нямаше! Провря се през живия плет с Игла в ръка и се плъзна в стойката „танцуващата по вода“.

Счупения нос се изкиска. Офицерът я изгледа от глава до пети.

— Остави оръжието, детенце, никой няма да ти посегне.

— Не съм детенце! — изрева тя побесняла. Какво им ставаше на тия? Бяха били целия този път заради нея, а сега — ето я, стои пред тях, а те само й се усмихват. — Аз съм този, когото търсите.

— Той е този, когото търсим. — Офицерът изпъна късия си меч към Бивола, който беше излязъл от плета и бе застанал до нея, с евтината стомана на Пред в ръката си. Но беше грешка, че изпусна Йорен от очи, макар и само за миг. Достатъчно, та мечът на черния брат да изсвисти и върхът му да се опре в гърлото на офицера.