Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 55

— Няма да вземеш никой, освен ако не искаш да видя узряла ли ти е ябълчицата. В тоя хан вътре имам още петнайсет братя, ако тия не ти стигат. Ако съм на теб, ще го пусна това ножче за кормене, ще си отворя бузите на задника върху туй дебело конче и ще се върна на галоп в града, без да се обръщам. — Йорен се изплю и натисна с върха на меча. — Живо!

Пръстите на офицера се отпуснаха и мечът му падна в пръстта.

— Това ще го задържим — каза Йорен. — На Вала винаги има нужда от добра стомана.

— Както кажеш. Засега. Войници. — Златните плащове прибраха оръжията си и наскачаха по конете. — И гледай да се дотътриш до тоя ваш скапан Вал колкото може по-бързо, старче. Следващия път като те спипам, вярвай ми, ще взема и твоята глава с тая на копелето.

— По-добри от тебе са се опитвали. — Йорен шибна офицерския кон по задницата с плоското на меча и го отпрати на бегом надолу по кралския път.

Когато войните се скриха от очите им, Горещата баница зарева от възторг, но Йорен го изгледа ядосано.

— Тъпак! Смяташ, че са приключили с нас ли? Другия път няма да ми се фръцка и да ми показва свитъчета с лентички. Изкарвайте другите от банята, трябва да тръгваме. Ако яздим цяла нощ, може да спечелим малко преднина. — Вдигна късия меч, изтърван от офицера. — Кой го иска това?

— Аз! — ревна Горещата баница.

— Да не го използваш срещу Ари. — Подаде с дръжката напред меча на момчето и отиде при Аря, но заговори не на нея, а на Бивола.

— Кралицата много държи да те хване, момко.

Аря се обърка.

— Че защо ще иска него?

Бивола я изгледа намръщено.

— А защо пък тебе да иска? Ти си само едно малко проскубано плъхче!

— Аа, а пък ти си само едно копеле! — А може би само се преструваше на копеле? — Как ти е истинското име?

— Джендри — отвърна той, сякаш не беше много сигурен.

— Не знам кого искат, кого не искат — каза Йорен, — но все едно, няма да ви хванат. Двамата сега ще яхнете коне. Мерне ли ни се златен плащ, препускате към Вала все едно че дракон ви духа зад опашките. Останалите от нас и плюнка не струваме за тях.

— Освен тебе — изтъкна Аря. — Онзи каза, че ще вземе и твоята глава.

— Колкото до туй — изсумтя Йорен, — да я взима. Стига първо да може да я свали от раменете ми.

ДЖОН

— Сам? — тихо извика Джон.

Въздухът миришеше на хартия, на прах и на години. Пред него в тъмното се издигаха високи дървени рафтове, затрупани с подвързани в кожа томове и сандъци с древни свитъци. Бледо жълтеникаво сияние се процеждаше през рафтовете от някоя скрита лампа. Джон духна восъчната свещ, която носеше, за да не подпали пожар сред толкова много стара и суха хартия. Тръгна към светлината и започна да се провира по тесните пътечки под извитите като стени на огромни бъчви тавани. Целият в черно, беше като сянка сред сенките — тъмна коса, издължено лице, очи — сиви. Ръкавици от черна къртича кожа криеха дланите му: дясната, защото беше изгорена, а лявата — защото се чувстваше глупак само с една ръкавица.