Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 52

Говореше й един от мъжете във веригите. Аря пристъпи предпазливо към фургона с едната ръка на дръжката на Игла.

Затворникът вдигна празната половница и веригите му издрънчаха.

— Още бира? Човек ожаднява, като носи тия тежки гривни. — Беше най-младият от тримата, слаб, с хубави черти и все се усмихваше. Косата му беше червена от едната страна и бяла от другата, сплъстена и мръсна от килията в тъмницата, както и от пътя. — Човек може и да се изкъпе — каза, като видя, че Аря го гледа. — А момче може да си намери приятел.

— Имам си приятели — каза Аря.

— Не съм ги видял — каза безносият. Беше нисък и дебел, с огромни ръце. Целият беше покрит с гъсти черни косми — по ръцете, краката, даже по гърба. Напомняше на Аря за една рисунка, която беше видяла преди време: на маймуна от Летните острови. Дупката на лицето му караше човек да отвръща очи.

Плешивият отвори устата си и изсъска като някакъв грамаден бял гущер. Когато Аря се дръпна стъписана назад, той отвори по-широко устата си и изплези език — само че приличаше повече на отсечено пънче, отколкото на език.

— Престани — изломоти тя.

— Човек не си избира приятели в тъмни килии — каза хубавият, с червено-бялата коса. Нещо в говора му й напомни за Сирио. Съвсем същото, но в същото време по-друго. — Тези двама, те няма възпитание. Човек трябва извини. Ти казваш Ари, така, нали?

— Буцеста глава — каза безносият. — Буцеста глава, Буцесто лице, Момче пръчка. Внимавай, Лорат, ще те удари с пръчката.

— Човек трябва срамува от компания, Ари — каза хубавият. — Този човек има чест да казва се Джакен Х’гхар, някога от свободен град Лорат. Ех да бях сега в мой дом. Този човек лошо възпитан спътници казва Рордж — махна с половницата към безносия, — и Хапка. — Хапка отново й изсъска, показвайки жълтиците си нащърбени зъби. — Човек трябва има някакво име, така, нали? Хапка не може говори и Хапка не може пише, но негов зъби много остро, така човек казва него Хапка и той смее. Ари, ти харесва човек?

Аря отстъпи назад от фургона.

— Не.

„Не могат да ми направят лошо — каза си тя, — и тримата са вързани с вериги.“

Той обърна половницата си надолу.

— Човек трябва плаче.

Рордж, безносият, захвърли чашата си по нея и изруга. Железата го правеха тромав, но въпреки това тежката калаена половница щеше да я удари по главата, ако Аря не бе успяла да отскочи.

— Я донеси бира, пъпко. Веднага!

— Затваряй си устата! — Аря се помъчи да измисли какво щеше да направи Сирио на нейно място. Извади дървения си учебен меч.

— Ела насам — рече Рордж, — ш’ти навра тая тояга в задника и ш’ти го пръсна от ебан.

„Страхът реже по-дълбоко от мечове.“ Аря стисна устни и насила пристъпи към фургона. Всяка стъпка беше по-трудна от предишната. „Свирепа като вълчица, спокойна като блатна вода.“ Думите запяха в главата й. Сирио нямаше да се уплаши. Беше се приближила достатъчно, за да може да пипне колелото, когато Хапката скочи и посегна към нея, веригите му издрънчаха с ръждив звук. Но прангите задържаха ръцете му на педя от лицето й. Той изсъска.