Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 51

„Лорд Тъли е дядо ми“ — помисли Аря. За нея не беше „все тая“, но прехапа устна и продължи да слуша.

— Не са само Ланистър и Тъли — каза ханджията. — От Лунните планини слязоха диваци, на тях кажи, че не взимате страна, пък да те видя. Че и Старките се намесиха, лордчето е тръгнало надолу, синът на мъртвата Ръка…

Аря се вслуша. За Роб ли говореше?

— Чух, че момчето влизало в боя, яхнало вълк — рече един жълтокос мъж с половница бира в ръката.

— Глупашки приказки. — Йорен се изплю.

— Тоз, дето ми го каза, сам го видял. Вълк като кон, кълнеше се.

— Това, че някой се кълне, не му прави думите по-верни, Ход — каза ханджията. — Ей на, ти все се кълнеш, че ще си платиш вересиите, но досега един петак не съм видял. — Гостилницата избухна в смях, а мъжът с жълтата коса почервеня.

— Годината беше лоша за вълци — подхвърли един болнав човек в омърляно зелено наметало. — Край Окото на боговете глутниците са станали по-дръзки от всякога. Това овци, крави, кучета — все едно, трепят ги наред, и от хората страх нямат. Минеш ли нощем през ония гори, животецът ти е свършил.

— Хайде пак приказки. Толкоз е вярно, колкото и другото.

— Същото го чух от братовчедка ми, а тя не е от тия, дето лъжат — каза една стара жена. — Разправя, че имало една такава глутница, стотици зверове, човекоубийци. Оная, дето ги води, била вълчица, кучка от седмия ад.

„Вълчица.“ Ръката на Аря трепна и бирата се плисна. Близо до Тризъбеца ли беше това Око на боговете? Да имаше поне една карта. Близо до Тризъбеца беше оставила Нимерия. Не го искаше, но Джори каза, че нямало избор, че ако вълчицата се върне с тях, ще я убият, защото ухапала Джофри, макар той да си го заслужаваше. Трябваше да й викат, да крещят и да я замерват с камъни, и чак когато камъкът от ръката на Аря я улучи, тя престана да върви подир тях. „Тя сигурно няма да ме познае вече — помисли Аря. — Или ако ме познае, ще ме мрази.“

Мъжът в зеленото наметало каза:

— Чух и аз за тая адска кучка, как влязла веднъж в едно село… пазарен ден, хората наизлезли, а тя, моля ви, си върви ей така между тях, че и разкъсала едно бебе, от ръцете на майка му го измъкнала. Като стигнала вестта до лорд Мутън, той и синовете му се заклели, че ще й видят сметката. Проследили я до бърлогата й с глутница вълкодави, ама едва отървали кожите. Нито едно от псетата не оцеляло, нито едно.

— Това са само приказки — избълва Аря, без да може да се спре. — Вълците не ядат бебета.

— Че ти откъде знаеш бе, момко? — попита мъжът в зеленото наметало.

Преди да е измислила отговор, Йорен я хвана над лакътя.

— Замаяла му се е главата от бирата, това е.

— Не съм пияна. Не ядат бебета…

— Марш навън, момче… и гледай да останеш там, докато не се научиш да си затваряш устата, когато говорят възрастни. — Бутна я рязко към вратата, извеждаща отзад към конюшнята. — Хайде, навън. Виж дали конярчето е напоило конете ни.

Аря излезе навън вкочанена от яд.

— Не ядат — продължи да мърмори и изрита един камък. Той се изтъркаля и спря чак при фургоните.

— Момче — подвикна й приятелски мъжки глас. — Добро момче.