Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 48

— Нямаш право! — изкрещя Бран на брат си, когато го чу. — Там няма място за тях, това е място на Старк!

Но на Рикон му беше все едно.

Вратата на спалнята му се отвори. Майстер Лувин носеше зелено шишенце и този път е него влязоха Оша и Ливадата.

— Направих ти отвара за сън, Бран.

Оша го прегърна с кокалестите си ръце. Беше много висока за жена, силна и жилава като върба. Понесе го без усилие към леглото.

— Това ще ти даде сън без сънища — каза майстер Лувин, докато вадеше запушалката. — Сладък, без сънища, сън.

— Наистина ли? — не повярва Бран.

— Да. Пий.

Бран пи. Отварата беше гъста и варовита, но в нея имаше мед и той я изгълта лесно.

— До утре ще се чувстваш по-добре. — Лувин се усмихна на Бран и го потупа по рамото, преди да си излезе.

Оша се задържа повече.

— Пак ли вълчите сънища?

Бран кимна.

— Не бива да се противиш толкова, момче. Видях те да говориш на дървото на сърцето. Може боговете да се опитват да ти отвърнат.

— Боговете? — промърмори той, вече сънен. Лицето на Оша се размаза и посивя. „Сладък сън. Без сънища“ — помисли Бран.

Но когато тъмнината го обгърна, се озова в гората на боговете. Стъпваше безшумно под сиво-зелени смърчове и чворести дъбове, стари като времето. „Аз вървя“ — каза си с възбуда. Част от естеството му знаеше, че е само насън, но дори вървежът насън бе по-добър от истината за спалнята, стените, тавана и непреодолимата врата.

Сред дърветата беше тъмно, но кометата огряваше пътя му и краката му бяха здрави. Вървеше на четирите си здрави крака, силни и гъвкави, и усещаше земята под лапите си, мекия пукот на нападалите листа, гъстите корени и коравия камък, дълбоките пластове хумус. Усещането беше добро.

Миризмите изпълниха главата му, живи и омайващи: кално зелената воня на горещите локви, щедрият аромат на гниеща земя под лапите, катериците в дъбовете. Мирисът на катерица го накара да си спомни миризмата на топла кръв и как кокалите пращят между зъбите му. Слюнка напълни устата му. Ял беше преди не повече от половин ден, но нямаше сладост в мъртвото месо, макар и от сърна. Чуваше цвърченето и шумоленето на катериците горе в клоните, сврени на сигурно между листата, но бяха достатъчно предпазливи, за да посмеят да слязат долу, където крачеха двамата с брат си.

Усещаше и братовата си миризма, позната, силна и землиста, миризма черна като козината му. Брат му прибягваше покрай стените, изпълнен с дива ярост. Обикаляше и обикаляше, нощ и ден, и нощ, неуморно, и търсеше… плячка, изход, майка си, своите от котилото, глутницата си… търсеше, търсеше и не намираше.

Зад дърветата се издигаха стените, камари мъртва човешка скала, извисила се от всички страни на това петънце жива гора. Издигаха се петнисто сиви и покрити с мъх, по-дебели, здрави и по-високи и от най-високия вълчи скок. Хладно желязо и разцепено дърво затваряше единствените дупки в струпаните камъни. Брат му спираше пред всяка дупка и оголваше зъби от гняв, но изходите си оставаха затворени.