Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 47

— Ние сме братовчеди, не сме братя — добави Големия Уолдър, малкия де. — Аз съм Уолдър, синът на Джамос. Баща ми е син на лорд Уолдър от четвъртата му жена. А той е Уолдър, син на Мерет. Баба му е третата жена на лорд Уолдър, Крейкхолката. По наследствени права той е преди мен, макар че аз съм по-големият.

— Само с петдесет и два дни — възрази Малкия Уолдър. — А и никой от двама ни няма да получи Близнаците, тъпак.

— Аз ще ги получа — заяви Големия Уолдър. — И освен това ние не сме единствените Уолдър. Сир Стеврон има внук, Черния Уолдър, той е четвъртият по наследствената линия, освен това имаме Червения Уолдър, сина на сир Емон, и копелето Уолдър, него пък изобщо го няма в линията. Него го наричат Уолдър Реките, а не Уолдър Фрей. Плюс това има и момичета, които се казват Уолда.

— И Тир. Винаги забравяш Тир.

— Той е Уол-тир, а не Уолдър — подхвърли пренебрежително Големия Уолдър. — А и е след нас, така че не го брой. Все едно, никога не съм го харесвал.

Сир Родрик се разпореди двамата да спят в спалнята на Джон Сняг, понеже Джон беше в Нощния страж и никога нямаше да се върне. Бран ги намрази и заради това. Имаше чувството, че двамата Фрей се опитват да откраднат мястото на Джон. Беше гледал умислено как Уолдърите се надпреварват с Ряпата, готварчето и момичетата на Джозет, Банди и Шира. Двамата Уолдър бяха заявили, че Бран трябва да е съдията и той да решава дали хората са казали „да речем“, или не са, но щом играта започна, съвсем го забравиха.

Виковете и плясъците скоро привлякоха и други: Пала, момичето от кучкарника, момчето на Кайн Кейлон, Томи, чийто баща Том Дебелака беше умрял с бащата на Бран в Кралски чертог. Скоро всички бяха мокри и кални. Пала стана кафява от глава до пети, с мъх в косата, и от смях дъх не можеше да си поеме. Бран не беше чувал толкова много смях от нощта, в която долетя окървавеният гарван. „Ако си имах крака, всички щях да ги съборя във водата — помисли си с горчивина. — Никой нямаше да е господар на брода освен мен.“

Накрая в гората на боговете дотича Рикон с Рошльо по петите. Погледа как Ряпата и малкия Уолдър се борят за тоягата, докато Ряпата не изгуби равновесие и не пльосна във водата, и извика:

— Аз! Сега е мой ред! И аз искам да играя! — Малкия Уолдър го прикани и Рошльо застъпва след него. — Рошльо, не! — заповяда брат му. — Вълците не могат да играят. Ти стой с Бран. — И вълкът остана…

… Докато Малкият Уолдър не цапардоса Рикон с тоягата, силно и право в корема. Докато Бран примигне, черният вълк вече летеше над дънера и водата се окървави, Уолдърите пищяха като заклани, а Рикон седеше в калта и се смееше, а Ходор дотича, топуркайки с грамадните си крака, и завика:

— Ходор! Ходор! Ходор!

След тази случка, странно, Рикон реши, че харесва Уолдърите. Те престанаха да играят на „господаря на бродовете“, но играеха други игри — на чудовища и девици, на плъхове и котки, на „я ела в замъка ми“, на какво ли не. С Рикон до тях, Уолдърите плячкосваха кухните за банички и меденки, тичаха по крепостните стени, подхвърляха кокали на палетата в кучкарниците и се упражняваха с дървени мечове под зоркото око на сир Родрик. Рикон дори им показа дълбоките сводове под земята, където каменоделецът ваеше гробницата на баща им.