Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 46

Лувин повиши тон.

— Един принц би приел гостоприемно…

— АААААУ… — зави Бран, по-силно. — АААААААУУУ.

Майстерът се предаде.

— Както искаш, дете. — И излезе от спалнята колкото натъжен, толкова и с погнуса.

Воят загуби вкуса си, след като Бран остана сам, и малко след това той млъкна. „Но аз ги приех гостоприемно — каза си с негодувание. — Бях господарят на Зимен хребет, истински лорд, не може да казва, че не съм бил.“ Когато двамата Уолдър пристигнаха от Близнаците, Рикон беше този, който поиска да ги изпъдят. Четиригодишното бебе пищеше, че иска мама и татко, и Роб, не тези непознати. Бран трябваше да го успокоява и да поздравява двамата Фрей с добре дошли. Той им беше предложил месо и медовина и място край огъня, и дори майстер Лувин каза след това, че е постъпил добре.

Само че това беше преди играта.

Играта се играеше с един дървен труп, тояга, вода и много викане. Водата беше най-важното, уверяваха Бран Уолдър и Уолдър. Можеш да използваш дъска или дори камъни, а един клон може да ти е за тояга. Дори не си длъжен да викаш. Но без вода играта не ставаше. И след като майстер Лувин и сир Родрик не бяха склонни да пуснат децата да се скитат из вълчия лес, за да търсят поток, примириха се с мъгливите езерца в гората на боговете. Уолдър и Уолдър не бяха виждали преди вода да бълбука от земята, но и двамата се съгласиха, че така играта ще стане дори по-интересна.

И двамата се казваха Уолдър Фрей. Големия Уолдър каза, че в Близнаците било „тъпкано“ с Уолдъри, всички наречени на името на дядото, лорд Уолдър Фрей. Като чу това, Рикон им каза високомерно:

— А пък ние в Зимен хребет си имаме собствени имена.

Играта я играеха така. Слагаха дънера над водата и единият играч заставаше по средата с тоягата. Той беше господарят на брода и когато някой от играчите се приближеше, той трябваше да каже: „Аз съм господарят на брода, кой идва тук?“ И другият играч трябваше да държи реч кои са те и защо трябва да им разреши да преминат брода.

Господарят можеше да ги накара да положат клетви и да отговарят на въпроси. Не бяха длъжни да му казват истината, но клетвите ги обвързваха, освен ако не кажеш „да речем“, и то така, че господарят да не го забележи. След това можеш да се опиташ да събориш господаря във водата и тогава ти ставаш господар на брода, но само ако си казал „да речем“. Иначе излизаш от играта. Господарят можеше да събаря когото си поиска във водата и единствен можеше да използва тояга.

На практика играта се свеждаше до много бутане, блъскане и падане във водата, последвано от шумни спорове дали някой е казал или не е казал „да речем“. Повечето пъти господар на брода беше Малкия Уолдър.

Той беше Малкия Уолдър, въпреки че беше висок и як, с червендалесто лице и шкембест. Големият Уолдър беше с остро лице, мършав и с половин стъпка по-нисък.

— Той е с петдесет и два дни по-голям от мен — обясни Малкия Уолдър, — затова отначало е бил по-голям, но аз раста бързо.